Ubiyte Raym

Райм продължи да разглежда доклада. Мястото и поло­жението на тялото бяха описани набързо. Личеше, че конту­рите му са очертани с цветен спрей, който е от най-нежеланите замърсители на местопрестъплението.

От мястото не бяха взети никакви проби за следови ули­ки. На снимките се виждаха много фасове, които са добро веществено доказателство.

— Следващата - нареди криминологът.

Том обърна на другата страница.

Докладът за пръстовите отпечатъци беше малко по-до­бър. По дръжката на лопатата имаше четири пълни и седем­найсет частични, всичките или от Гарет, или от Били. Пове­чето бяха латентни, но имаше и някои ясни - добре видими без химическо третиране и изследване с алтернативен източ­ник на светлина. Мейсън бе работил много небрежно: отпе­чатъците от гумените му ръкавици закриваха повечето от тези на убиеца. За такова нехайно отношение към веществе­ните доказателства Райм би уволнил полицая на минутата. Все пак добрите отпечатъци бяха достатъчно.

Апаратурата се очакваше скоро.

Райм се обърна към Бел:

— Ще ми е необходим лаборант, който да извършва анали­зите. Предпочитам да е полицай, но по-важно е да може да работи с апаратурата. И да познава добре района. Да е местен.

Мейсън поглади ръкохватката на пистолета си:

— Ще открием някого, но мислехме, че вие сте специ­алистът. Нали затова сме ви повикали?

— Една от причините, поради които сте ме извикали, е, че знам, когато не мога да се оправя сам - тросна се криминоло­гът. После се обърна отново към Бел: - Сещате ли се за няко­го?

Люси Кър се обади:

— Синът на сестра ми, Бени, ъ... Бен, учи в Университета на Северна Каролина.

— Ще се справи ли?

— Предполагам... само дето е малко мълчалив.

— Не ми трябва да говори.

— Ще му се обадя.

— Добре. И така, искам Амелия да направи оглед на мес­топрестъплението и на стаята на момчето.

— Ама... - запротестира Мейсън. - Вече сме го направи­ли. Най-прилежно.

Посочи към папката.

— Просто искам отново да ги огледа - отсече Райм. Обърна се към Джеси: - Вие познавате района. Бихте ли отишли с нея?

— Разбира се. С най-голямо удоволствие.

Сакс го изгледа накриво. Райм обаче знаеше цената на чара: Сакс се нуждаеше от съдействие, а Люси и Мейсън изоб­що не изглеждаха склонни да ѝ помагат, за разлика от влю­бения Джеси.

— Искам да осигурите оръжие на Амелия - добави кри­минологът.

Когато полицаят излезе от границите на щата, в който работи, той загубва правата си да носи оръжие. Сакс беше оставила служебния „Глок“ и резервния си револвер в бруклинския си апартамент.

— Това е най-лесното - каза Бел. - Какво предпочитате?

— Деветмилиметров „Глок“, но мога да мина и с „Браунинг“, трийсет и осми калибър.

— Ами... Малко ще ни е трудно да ви осигурим точно та­кива. В Пакенок нямаме голям избор на оръжия.

— Добре, дайте каквото имате.

— Джеси е специалист по оръжията. Може да ви намери доста добър „Смит и Уесън“.

— Разбира се - обади се с готовност младият полицай.

— Бих искала да имам и белезници.

— И това ще се уреди.

Бел забеляза, че Мейсън гледа сърдито картата.

— Какво има? - попита шерифът.

— Наистина ли искаш да знаеш мнението ми?

— Иначе нямаше да питам.

— Прави каквото сметнеш за добре, Джим, но мисля, че нямаме време за допълнителни огледи. Това е голям район. Трябва да действаме бързо.

Райм загледа квадрант Л-10, където за последен път бе видяна Лидия Джонсън, и отговори вместо шерифа:

— Нямаме време да действаме бързо.

5.

— Искахме да вземем точно него - каза мъжът; погледът му несигурно заигра из буренясалия двор, в който стоеше вдиг­нат на тухли пикап без колела. - Обадихме се в социалната служба и питахме специално за Гарет. Защото знаехме за не­го и ни беше жал. Той обаче започна да прави бели от самото начало. За разлика от всички други деца, които сме гледали. Правихме всичко възможно да му угодим, но - казвам ви - той явно не виждаше нещата по този начин. Сега съжалява­ме. И ни е страх. Много ни е страх.

Стояха пред олющената врата на къщата. Джим Бел бе казал, че предния ден изпратил друг полицай да извърши ог­леда на стаята и да разбере дали приемните родители на Гарет имат някаква представа къде може да е отишъл. Те обаче не знаеха. Амелия Сакс бе дошла само да огледа стаята, но оста­ви Хал Бабидж да дърдори с надеждата, че може да спомене нещо, което да им помогне. Тя не споделяше съвсем мнени­ето на Райм, че веществените доказателства са единственото, по което може да бъде разкрит и проследен престъпникът.

Това, което разбра от разговора, бе, че приемните родите­ли на Гарет са наистина (както бе казал Хал) много уплаше­ни, че Гарет ще се върне и ще направи нещо лошо на тях или на другите им деца. Жената, която стоеше на входната врата до съпруга си, бе дебела, с къдрава червеникава коса. Като мъжа си и тя често отместваше поглед от посетителите и нервно се взираше ту към двора, ту към околните гори, ся­каш се страхуваше Гарет да не се появи отнякъде.