Ubiyte Raym

Макар че бе работила дълго с Райм, Сакс все още не бе свикнала с коравосърдечните му забележки. Знаеше, че криминологът не трябва да обръща внимание на ужасите, които вижда, но все още отказваше да го приеме. Може би защото виждаше същото равнодушие към страданието и у себе си - способността да се абстрахираш от видяното, която прите­жават най-добрите детективи. Сакс се опасяваше, че това рав­нодушие може да убие нещо в душата ѝ.

„Хубави, уютни гробчета...“

Тя заоглежда за пореден път стаята.

„Аз съм на шестнайсет. Аз съм объркано момче, сираче, децата в училище ми се подиграват, аз съм на шестнайсет, аз съм на шестнайсет, аз съм...“

Някаква мисъл бавно изплува в съзнанието ѝ.

— Райм, знаеш ли кое е странно?

— Какво, Сакс?

— Той е дете, нали?

— Да.

— Спомням си Томи Бриско, ходех с него, когато бях на шес­тнайсет. Знаеш ли с какво бе окичил стените на спалнята си?

— По мое време момчетата си закачваха плакати на Фа­ра Фосет.

— Точно така. Гарет няма нито една порноснимка, нито един плакат от „Плейбой“ или „Пентхаус“. Няма карти за игра, няма играчки. Няма плакати на роксъстави... И слу­шай, няма видео, нито телевизор, нито уредба, няма дори най-обикновен транзистор. Няма касетки, по дяволите, той е на шестнайсет! Дори няма компютър.

Кръщелницата на Сакс, дъщерята на приятелката ѝ Ейми, бе едва на дванайсет, а стаята ѝ беше нещо средно между магазин за играчки и изложбена зала за електроника.

— Може приемните му родители да имат финансови проб­леми.

— По дяволите, Райм, ако бях на неговата възраст и исках да слушам музика, щях сама да си направя радио. Тийнейд­жърите не се спират пред нищо. Той обаче не се интересува от такива работи. Умът му е само в насекомите.

— Чудесно, Сакс, продължавай.

„Добре, но какво от това?“ - помисли си тя. Наблюдени­ето е само половината от работата на криминолога. Другата половина са изводите от това наблюдение.

Линкълн Райм заговори със съблазнителен глас, както ви­наги когато си представяше някое местопрестъпление:

— Хайде, Сакс, мисли като него. Превърни се в Гарет Ханлън. Какво си мислиш? Как живееш? Какво правиш в тази смрадлива стая? Какви са най-съкровените ти мисли?

Сакс затвори очи. Най-добрите криминолози (както все ѝ повтаряше Райм) са като талантливи писатели, които се вжи­вяват в героите на романите си и могат да се потопят в съв­сем различни светове.

— Сакс...

— Шшшт.

Тя се опита да забрави истинската си самоличност: чен­гето от Бруклин, любителката на бързи коли, бившата ма­некенка в „Шантел“, шампионката по стрелба, червеноко­сата жена, която си изрязва дълбоко ноктите заради нави­ка си да драще темето си и да човърка кожичките на пръс­тите си.

Опита да се превърне в шестнайсетгодишно момче, мом­че, което изпитва нужда или желание да отвлича жени. Ко­ето изпитва нужда или желание да убива.

„Какво чувствам?“

— Не се интересувам от нормален секс - започна тя, ся­каш говореше сама на себе си. - Не се интересувам от нор­мални взаимоотношения. Хората са като насекомите, тряб­ва да се държат в клетки. Всъщност само насекомите ме ин­тересуват. Само с тях се чувствам добре. Само те ме радват.

С тези думи тя пристъпи към бурканите. Погледна пода пред краката си.

— Следите от стола!

— Какво?

— Столът на Гарет... на колелца е. Поставен е срещу бур­каните. Той се върти ту към тях, ту към масата и ги рисува. По дяволите, сигурно дори им говори. Буболечките са цели­ят му живот.

Следите от колелата на стола обаче не стигаха до буркана в края на масичката - най-голям от всички и поставен малко встрани от останалите. Беше пълен с оси-убийци. На стената му бе залепено сиво гнездо от подобна на хартия материя; малките насекоми на жълти и черни ивици жужаха гневно, сякаш усещаха натрапника.

Сакс се приближи и се загледа внимателно.

— Тук има един буркан с оси - каза тя на Райм.

— Защо ти направи впечатление?

— Защото е отделен от другите. Момчето никога не го наблюдава, личи по следите от стола. Освен това в останали­те буркани има само водни животни. Страхотна идея, Райм: кой би бръкнал вътре? Отдолу има около една педя пръст. Струва ми се, че е заровил нещо вътре.

— Провери!

Сакс отвори вратата и помоли госпожа Бабидж за чифт дебели кожени ръкавици. Като ги донесе, домакинята завари полицайката да гледа буркана с осите.

— Да не смятате да бръкнете вътре? - ужаси се жената.

— Смятам.

— О, Гарет ще побеснее. Мрази да му пипат буркана с осите.

— Госпожо Бабидж, Гарет се издирва за углавно престъп­ление. Какво мрази, няма никакво значение.

Очите на жената се наляха със сълзи:

— Ама ако се промъкне и види, че сте пипали... тогава...

— Ще го заловим, преди да се върне. Не се тревожете.

Сакс си сложи ръкавиците и уви ръката си с калъфката от една възглавница. Внимателно отвори буркана и бръкна вът­ре.

Две оси кацнаха на ръкавицата, но после пак излетяха. Останалите не обърнаха внимание на натрапницата. Сакс вни­маваше да не бутне гнездото.

„Ужилили я на 137 места...“

Разрови малко пръстта и откри найлоново пликче.

— Хванах те!

Тя извади плика. Преди да затвори буркана, една оса успя да се измъкне.