Ubiyte Raym

Кюлбо се замисли за момент.

— Да, защо не? Можем да я оставим жива за известно време. Сещаш се защо.

Томъл кимна.

— Едно, две... три.

Двамата нахлуха едновременно в кухнята и едва не заст­реляха синоптика, който съобщаваше прогнозата от екрана на голям телевизор. Огледаха набързо стаята. От момчето и жената нямаше и следа. Кюлбо погледна телевизора. Не му беше мястото тук. Някой го беше донесъл от всекидневната и го бе поставил пред печката.

После надникна през щорите.

— По дяволите, поставили са го тук, за да го видим от гората и да помислим, че някой се движи вътре.

Втурна се нагоре по стълбите.

— Чакай - предупреди го Томъл. - Тя е горе, с пушката.

Червенокосата, разбира се, не беше там. Кюлбо нахълта в стаята, през чийто прозорец бе видял пушката с оптическия мерник... и откри онова, което вече очакваше да види: парче от водопроводна тръба, върху която с тиксо бе прикрепена празна бутилка от минерална вода.

— Такава била пушката с оптическия мерник - изсъска той гневно. - Мамка му, изиграха ни! Изгубихме половин час. Проклетите ченгета сигурно ще довтасат всеки момент. Да се махаме по-скоро оттук.

Профуча покрай Томъл, който започна:

— Доста умно от нейна...

Но като видя изражението на Кюлбо, реши да не завърш­ва изречението.

Акумулаторът се изчерпа и електрическото моторче бав­но заглъхна. Тясната лодка забави ход и се понесе със ско­ростта на течението през тънката мъгла, която се стелеше над реката. Смрачаваше се.

Гарет Ханлън насочи лодката към брега.

— Трябва да излезем на сушата, преди да се е стъмнило съвсем - каза той.

Пейзажът се беше променил. Дърветата бяха по-хилави, големи разливи обграждаха реката. Момчето беше право: в тъмното можеха да объркат пътя и да попаднат в някое бла­то.

— Хей, какво има? - попита той.

— Мисля за Бруклин.

— Това в Ню Йорк ли беше?

— Да.

— И си неспокойна, защото си на чуждо място, така ли?

— Да.

Той загреба към брега.

— Това тревожи и Насекомите.

— Как така?

— Странно е наистина. Когато се озоват на чуждо място, изпадат в паника. Дори да няма никаква опасност. Мразят да попадат на чуждо място, не знам защо.

„Добре - помисли си Сакс, - и аз съм такава. Насекомо на непознато място.“

Но повече ѝ харесваше изразът на Райм. Риба на сухо.

— Винаги се познава кога едно насекомо е разтревожено. Започват непрекъснато да търкат антените си... Антените на насекомите показват настроението им. Както нашите лица. Само дето... те не се преструват.

Той се изхили странно - досега Сакс не го беше чувала да се смее така.

Гарет се взря в тъмнината.

— Ето я пътеката. Ще идем в един фургон, където поня­кога отсядам.

Нагази във водата и изтегли лодката на сушата. Сакс сле­зе. Дрехите ѝ бяха мокри и воняха на гнило. Момчето се на­сочи към гората, изглежда, знаеше точно къде да върви въп­реки мрака и липсата на ясно очертана пътека.

— Откъде знаеш накъде да вървиш? - попита тя.

— Не знам. Предполагам, че съм като монарсите. Просто следвам дадена посока.

— Монарси ли?

— Нали се сещаш, пеперудите монарх. Прелитат хиляди километри и знаят точно къде отиват. Страшно, страшно готино... ориентират се по слънцето и такова... променят посо­ката в зависимост от положението му на хоризонта. А пък, като е тъмно или облачно, използват другите си сетива: мо­гат да се ориентират по магнитното поле на Земята.

„Когато някой прилеп издаде ултразвукова вълна, за да ги открие, нощните пеперуди свиват крила, падат на земята и се скриват.“

Тя се усмихна на ентусиазма му, но изведнъж спря и прик­лекна:

— Внимавай! Там! Нещо свети.

В една локва се отразяваше слаба жълтеникава светлина като от фенерче с изтощени батерии.

Гарет се засмя.

Тя го погледна объркано.

— Това е само един призрак - каза той.

— Какво? - Не ѝ беше до шеги.

— Блатната девойка. Едно индианско момиче, което ум­ряло един ден преди сватбата си. Духът ѝ още скита из Дизмал Суомп и търси годеника си. Тук не сме в Дизмал Суомп, но сме близко. - Той кимна към светлината: - Всъщност то­ва е най-обикновена светеща гъба.

Зловещата светлина изобщо не ѝ харесваше. Напомняше ѝ за неудобството, което бе почувствала, когато на пристига­не в Танърс Корнър сутринта бе видяла малкия ковчег на гробищата.

— Блатото не ме интересува - тросна се тя, - със или без призраци.

— Така ли? Може би един ден ще ти хареса.

Излязоха на някакъв черен път, после завиха по обрасла с бурени пътека към стар, ръждясал фургон, покрит с диви ло­зи, в средата на малка поляна.

— Твой ли е? - попита тя.

— От години никой не живее тук! Предполагам, че вече е мой. Имам ключ, но е вкъщи. Нямаше време да го взема.

Той успя да открехне прозореца, вмъкна се вътре и след минута отвори вратата.

Сакс влезе. Гарет ровеше из един шкаф в малката кухничка. Извади кибрит и газов фенер. Запали го и стаята се обля в жълта светлина. Момчето отвори друг шкаф и погледна вътре.