Ubiyte Raym

— Добре, ето какво ще направим - продължи Люси. - Ста­ва късно. Ще продължим по реката, докато е още светло. Ще поискаме от Джим да ни изпрати провизии и спални чували за през нощта. Ще лагеруваме край реката. Престъпниците са въоръжени. Трябва да внимаваме. Заредени ли са всички оръжия?

— Да.

— Готово, Люси.

— Да вървим!

Тръгнаха по петдесетметровия мост. Вървяха на големи разстояния един от друг. Ако Амелия Сакс отново решеше да стреля, можеше да улучи само един. Трей поиска да води колоната, но Люси настоя тя да е първа.

— Замалко да се претрепеш.

— Няма начин - отвърна Томъл.

— Казах ти само да ги сплашиш - не отстъпваше Кюлбо. - Знаеш ли в каква каша щяхме да се забъркаме, ако беше уцелил Нед?

— Нямаше да го уцеля. Знам какво правя, Рич. Имай ми вяра.

„Надут всезнайко!“ - помисли си Кюлбо.

Всъщност, въпреки че наистина беше бесен, задето То­мъл едва не уби полицая, който плуваше към лодката, Кюл­бо остана доволен от ефекта, който постигнаха. Ченгетата се бяха уплашили и щяха да се придвижват много по-бавно и по-внимателно.

Стрелбата имаше и друг положителен ефект - Шон O’Caраян също се уплаши и най-после млъкна.

Повървяха мълчаливо двайсетина минути, после Томъл попита:

— Сигурен ли си, че момчето ще тръгне в тази посока?

— Да.

— Обаче нямаш представа къде отива, нали?

— Разбира се, че не. Ако знаех, щяхме да идем направо там.

„Хайде, умнико, размърдай си мозъка.“

— Ама...

— Не се притеснявай, ще ги намерим.

О’Сараян най-сетне се осмели да проговори:

— Може ли малко вода?

— Вода ли? Искаш вода?

— Да, вода искам.

Кюлбо го изгледа подозрително и му подаде една бутил­ка. Не беше виждал хилавия си приятел да приема течност, различна от бира и уиски. О’Сараян изпи водата, избърса ус­тата си и хвърли бутилката.

Кюлбо въздъхна:

— Ей, Шон, не оставяй следи по пътя.

— О, прав си. - Хилавият мъж се мушна в храстите и приб­ра бутилката. - Извинявай.

„Извинявай“? Шон О’Сараян да се извинява? Кюлбо бе удивен.

Излязоха на някакво възвишение при един завой на река­та. Оттук се разкриваше гледка на километри.

— Виждате ли? - каза Томъл. - Онази къща! Може там да отиват.

Кюлбо погледна постройката през оптическия мерник на карабината. Беше на около три километра пред тях, на са­мия бряг на реката. Идеално скривалище. Той кимна:

— Сигурно са там. Хайде.

На километър и половина под моста „Хобът“ река Пакенок прави остър завой на север.

Там става плитка и покрай брега се образуват дебели на­носи от тиня, повалени дървета, гнила шума и боклук.

По реката се зададоха два неподвижни човешки силуета, течението ги завлече в наносите.

Амелия Сакс пусна празната пластмасова бутилка (имп­ровизираното ѝ плавателно средство) и протегна ръка, за да се хване за един сух клон. Веднага си даде сметка, че не пос­тъпва много разумно, защото джобовете ѝ бяха пълни с ка­мъни за баласт и веднага започнаха да я теглят към дъното. Успя обаче да се изправи на крака - реката тук бе дълбока едва около метър и двайсет. Сакс се олюля несигурно, после тръгна към брега. Гарет се появи след малко и ѝ помогна да излезе на тинестия бряг.

Изпълзяха сред храстите на една полянка и се проснаха за­дъхани на тревата. Сакс извади найлоновия плик изпод фланел­ката си. Беше пропуснал малко вода, но нямаше сериозни ще­ти. Подаде книгата на Гарет и се зае да подсушава оръжието.

Не беше отгатнала намеренията на Гарет при моста. На­истина пъхнаха празните бутилки под обърнатата лодка, но я пуснаха по течението, без влизат под нея. Напълниха джо­бовете си с камъни, изпревариха лодката по брега, после взе­ха по една полупълна бутилка и влязоха във водата. Гарет ѝ показа как да потопи глава, така че само лицето ѝ да се пода­ва на повърхността. Заплуваха по течението пред лодката.

— Водният паяк прави така - обясни момчето. - Като во­долаз е. Носи въздуха около тялото си.

Призна, че го е правил вече няколко пъти, за да се „из­мъкне“, въпреки че не обясни от кого. Каза, че ако полици­ята не ги дебне на моста, ще обърнат отново лодката, ще я изпразнят от водата и ще продължат с нея. Ако пък преслед­вачите ги чакат, лодката щяла да отвлече вниманието им и нямало да забележат как бегълците минават покрай тях.

За последното бе прав: минаха незабелязано под моста. Това, което се случи после обаче, напълно обърка Сакс. Без никаква причина полицаите започнаха да стрелят по преобър­натата лодка.

Гарет много се уплаши от изстрелите.

— Мислят, че сме отдолу. Мръсниците се опитаха да ни убият!

Сакс не отговори.

— Може да съм направил някои лоши неща - продължи той, - но не съм фимата.

— Какво?

— Бръмбар, който прави засади. Лежи, чака и убива. Това щяха да направят с нас. Просто да ни застрелят. Без никакво предупреждение.

„О, Линкълн - помисли си тя, - каква е тази бъркотия? Защо постъпих така?“

Искаше ѝ се да се предаде веднага. Да се върне в Танърс Корнър и да си понесе наказанието.

Погледна треперещия от страх Гарет и разбра, че не мо­же да се откаже. Трябваше да продължи докрай.

„Всяка коза за свой крак...“

— Къде отиваме?

— Виждаш ли онази къща?

Той посочи една дървена постройка.

— Там ли е Мери Бет?