Ubiyte Raym

Както и преди, индустриалецът не обръщаше никакво вни­мание на физическото състояние на Райм. Сега обаче пове­дението му не успокояваше инвалида. Съзнанието му бе обх­ванато изцяло от тревогата за Сакс.

„Жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.“

Райм се боеше, че Сакс разполага с по-малко.

— Мислех, че сте заловили хлапето - отбеляза Давет. - Така поне чух.

— Избяга - обясни Бен.

— Стига бе!

— Вярно е - потвърди Фар. - Класическо бягство.

— Открихме още улики - намеси се Райм, - но не знам как да ги разтълкувам. Надявах се да помогнете.

— Ще направя всичко възможно.

Райм кимна към черната дъска.

— Воденицата... там ли го хванахте? В старата воденица на североизток от града? - попита Давет.

— Да.

— Познавам мястото. Как не се сетих?

— В тази работа човек не може да мисли за всичко - успо­кои го Райм. - Погледнете отново. Хрумва ли ви нещо?

Давет зачете внимателно:

— Място, свързано с престъпника - воденицата. Кафява боя; росянка; глина; торфен мъх; плодов сок; хартиени влак­на; примамки за риба; захар; камфен; спирт; керосин; мая... Голяма главоблъсканица.

— Това ми е работата.

— Доколко свободни предположения мога да правя?

— Колкото искате.

— Добре.

Давет се замисли. После отсече:

— Каролина Бей.

— Какво е това? Състезателен кон ли?¹¹ - попита Райм.

Давет го изгледа подозрително, после обясни:

— Не, това са каролински езерца, геоложко образува­ние, което се среща по Източното крайбрежие и най-вече в Северна и Южна Каролина. Представляват кръгли езе­ра, около метър-метър и половина дълбоки. Може да са с площ от два декара до един квадратен километър. Дъното им е покрито главно с глина и торф. Точно каквото сте записали.

— Глина и торф се срещат на много места - отбеляза Бен.

— Така е - съгласи се Давет. - Само по тези две неща не може да се определи откъде са дошли. Но има още нещо. Едно от най-характерните неща за каролинските езерца са насекомоядните растения. Около езерата растат стотици ве­нерини мухоловки, росянки и непентеси, вероятно заради изо­билието на насекоми. Ако сте намерили росянка, торфен мъх и глина, значи момчето прекарва доста дълго време около някое каролинско езерце. Друго характерно растение за тях е лавровото дърво.

— Как са се образували тези езерца? - попита Райм.

— Има всякакви теории. Местните жители са смятали, че са изкопани от морски чудовища или от вещици. Преди ня­колко години имаше теория, че са образувани от метеорити. Всъщност са естествени вдлъбнатини, образувани при под­копаването на почвата от водата.

— Тук навсякъде ли се срещат, или са характерни за опре­делен район? - попита Райм.

— В известна степен, да.

Давет стана и се приближи до картата. Вдигна ръка и описа голям кръг около Танърс Корнър. Квадранти от Б-2 до Е-2 и от Ж-13 доБ-12.

— В този район има най-много. Между брега и хълмове­те.

Това съвсем обезкуражи Райм. Районът, който беше по­сочил Давет, сигурно включваше към двеста квадратни ки­лометра.

Давет забеляза реакцията на криминолога.

— Надявах се да ви помогна повече - извини се той.

— О, не, помогнахте ни. Просто трябва да стесним още малко границите на търсенето.

Бизнесменът отново зачете:

— Захар, плодов сок, керосин... - Поклати загрижено гла­ва. - Сложна задача, господин Райм.

— Така е при трудните случаи - обясни криминологът. - Когато човек няма никакви улики, може да прави каквито си иска предположения. Когато има много, отговорът идва дос­та бързо. Когато са малко обаче, като сега...

— Оплитаме се във фактите - промърмори Бен.

— Точно така.

— Трябва да се прибирам - рече Давет. - Семейството ми ме чака. - Подаде на Райм визитна картичка. - Можете да ми се обаждате по всяко време.

Райм му благодарили отново се загледа в списъка с вещес­твените доказателства.

„Оплетени във фактите...“

Рич Кюлбо облиза кръвта от ръката си - беше се одрал дълбоко. Плю гневно към едно дърво.

Вече двайсет минути се промъкваха през храсталаците към страничната врата на дървената вила, внимателно, за да не ги забележи кучката със снайпера. Дори Харис Томъл, кой­то обикновено изглеждаше като току-що излязъл от бутик, бе надран и изцапан.

Неузнаваемият Шон О’Сараян лежеше до едно дърво на пътеката като морски пехотинец в джунглите на Виетнам, готов да отблъсне атаката на Люси и другите „виетконгци“, ако случайно се появят.

— Готов ли си? - попита Кюлбо.

Томъл кимна.

Кюлбо внимателно отвори задната врата и влезе с готова за стрелба пушка. Томъл го последва.

Момчето и червенокосата сигурно бяха на горния етаж, откъдето се чуваха рокмузика и гласове.

Пристъпваха на пръсти. Знаеха, че червенокосата ги дебне.

— Чуваш ли нещо? - прошепна Кюлбо.

— Само музиката.

Продължиха бавно по мрачния коридор. Забавиха ход. Бяха стигнали до кухнята, където Кюлбо бе забелязал някой да се движи, вероятно момчето. Той кимна към вратата.

— Не мисля, че са ни чули - каза Томъл; музиката свире­ше доста силно.

— Влизаме заедно. Стреляй в краката. Трябва да го пип­нем жив, за да изпее къде е скрил Мери Бет.

— А жената?