Ubiyte Raym

— Не, но вътре има малка лодка, можем да я вземем на заем. Ще се изсушим и ще хапнем.

Е, какво беше този малък взлом пред всичко, което бе извършила?

Гарет се изправи, после внезапно взе револвера ѝ. Тя зас­тина. Момчето огледа оръжието с вид на познавач.

„Каквото и да мислиш за Гарет, не му се доверявай...“

Той ѝ върна револвера.

— Да вървим.

Тя го прибра в кобура. Сърцето ѝ още не можеше да се успокои.

Тръгнаха към къщата.

— Празна ли е? - попита Сакс.

— Да. - Гарет се озърна. - Сега са ядосани още повече. Полицаите де. Преследват ни, въоръжени са до зъби. По дя­волите!

Обърна се и продължи към къщата. След известно време отново заговори:

— Знаеш ли какво, Амелия?

— Какво?

— Мислех си за нощните пеперуди. За голямото нощно пауново око.

— Какво за него? - попита разсеяно Сакс.

В ушите ѝ още звучаха изстрелите, предназначени за нея и момчето. Люси Кър се опитваше да ги убие. Ехото от гър­межите още отекваше в съзнанието ѝ.

— Знаеш ли как са оцветени крилата ѝ? Когато ги разтво­ри, приличат на котешки очи. Такова... много готино, дори имат малко бяло петънце в ъгълчето, което прилича на свет­лината, отразена от зеницата. Птиците си мислят, че е котка или лисица, и бягат.

— Птиците не могат ли да разберат по миризмата, че не е хищник, а пеперуда? - попита, без да се замисли, Сакс.

Той я изгледа възмутено.

— Птиците нямат обоняние - отвърна, сякаш го беше по­питала дали Земята е плоска. Погледна назад, към реката: - Ще се наложи да ги забавим. Мислиш ли, че са близо?

— Много близо.

„Въоръжени до зъби.“

— Те са.

Рич Кюлбо гледаше отпечатъците в тинята:

— Минали са преди десет-петнайсет минути.

— И отиват към къщата - добави Томъл.

Продължиха внимателно по пътеката.

О’Сараян все още не беше извършил никаква поразия, ко­ето бе още по-тревожно от обичайното му държание. Не беше изпил и капка алкохол, не говореше глупости, всъщност изоб­що не се обаждаше, а се славеше като най-големия бъбривец в Танърс Корнър. Стрелбата край моста наистина го беше изп­лашила. Сега, докато вървяха през гората, той се стряскаше и насочваше пушката си към храстите дори при най-малкия шум.

— Видяхте ли онази чернилка? - отбеляза страхопочтително той. - Изстреля десет куршума в лодката за по-малко от минута.

— Това бяха сачми - поправи го Харис Томъл.

Вместо обаче да започне да се хвали колко много знае за оръжията, О’Сараян само измърмори:

— А, да, сачми. Май си прав. Трябваше да се сетя.

И закима като ученик, който току-що е научил нещо ново и интересно от учителя си.

Приближиха се към къщата. Изглеждаше хубаво място. Вероятно принадлежеше на някой лекар или адвокат от Ро­ли или Уинстън-Салем. Хубава веранда, пълен бар, удобни спални, фризер за дивеча.

— Харис - обади се О’Сараян.

И това беше ново, негодникът никога не се обръщаше към тях на малко име.

— Какво?

— Нагоре ли бие това чудо? - О’Сараян вдигна пушката.

Томъл и Кюлбо се спогледаха.

— При първия изстрел е точна, но бие малко по-високо, отколкото си свикнал. Затова трябва да свалиш мерника при втория изстрел.

— Защото прикладът е пластмасов, така ли?

— Да.

О’Сараян отново кимна. Лицето му бе придобило още по-сериозен вид отпреди.

— Благодаря.

„Благодаря“!?

Излязоха от гората на поляната около къщата - около пет­десет метра широка. Дори не си правеха труда да се крият.

— Мислиш ли, че са вътре? - попита О’Сараян.

— Едва ли... Чакай, залегни!

Приведоха се.

— Видях нещо на долния етаж. На левия прозорец - каза Кюлбо; погледна през оптическия мерник: - Някой се дви­жи. На долния етаж. Не го виждам добре, щорите пречат, но със сигурност има някой.

Той огледа другите прозорци.

— По дяволите! - прошепна и се хвърли на земята.

— Какво? - попита разтревожено О’Сараян и стисна пуш­ката.

— Залегни! Единият има пушка с оптически мерник. Це­ли се право в нас. От горния етаж. Мамка му!

— Сигурно е мацката - предположи Томъл. - Момчето е прекалено глупаво, за да знае как се държи пушка.

— Шибана кучка - изсъска О’Сараян; пропълзя зад едно дърво и вдигна пушката си.

— Държи на прицел цялата поляна - отбеляза Кюлбо.

— Да изчакаме, докато се мръкне - предложи Томъл.

— При положение че госпожицата без цици е по петите ни? Не.

Томъл кимна към прозореца:

— Не можеш ли да я уцелиш оттук?

— Сигурно мога - отвърна Кюлбо.

Тъкмо мислеше да смъмри Томъл за глупавото му пред­ложение, когато О’Сараян заговори със странно спокоен глас:

— Ако Рич стреля, ченгетата ще чуят. Мисля, че трябва да обградим къщата. Да минем отзад и да се опитаме да ги изненадаме. Ако стреляме оттам, гърмежът няма да се чуе толкова далече.

Точно каквото смяташе да предложи и Кюлбо.

— Това ще ни отнеме половин час - възрази Томъл; не му беше приятно, че О’Сараян се е проявил като по-разсъдлив от него.

След това свали предпазителя и се прицели в прозореца.

— Мисля да ускорим нещата, какво ще кажеш, Рич?

30.

Стив Фар въведе Хенри Давет в стаята. Индустриалецът му благодари и кимна за поздрав на Райм.

— Добър вечер, Хенри - поздрави го криминологът. - Бла­годаря, че дойдохте.