Ударът на кобрата

Асансьорът продължаваше да се спуска. Очевидно всичко беше станало много по-бързо, отколкото му се струваше. Във все още замъгленото му съзнание изплува мисълта, че ако в асансьора няма монитори, чакащите го долу квазаманци няма да знаят какво се е случило. Значи все още имаше възможност да избяга.

Джъстин неочаквано натисна бутона, който смяташе, че води към приземния етаж. Мина повече от секунда, докато разбере, че ако асансьорът не е като авентинските, първата зададена команда вероятно не може да се отмени. Кабината ще продължи да се спуска до дъното, където я бе насочил Моф. Където го чакат квазаманците.

Беше легнал по гръб върху неподвижните трупове и бронебойният лазер вече трасираше един квадрат върху тавана, преди да си даде ясна сметка, че не иска, не може да се изправи пред онова, което го чакаше на дъното на асансьорната шахта. Фалшивият таван и относително тънкото метално покритие над него не можаха да издържат лазерния лъч и овъгленият квадрат падна почти върху Джъстин. Той се отърси, изправи се на крака и скочи.

Никога по-рано, дори и на тренировки, не бе натоварвал серводвигателите на краката си до краен предел и остана поразен, когато излетя през отвора на тавана като ракета. Въпреки зрителните усилватели, всичко беше като в мъгла. Наоколо се виждаха само въжета и обтяжки. Над него трепна светлинен лъч от врата… след това друг… после още един… Той падаше надолу.

Джъстин инстинктивно се вкопчи за нещо. В следващия миг, стиснал здраво главното въже на асансьора, продължи да се спуска.

Значи беше извън кабината, извън директния огън на очакващите го квазаманци, но все още дълбоко в тяхната крепост, оставил такава ясна диря, че дори дете можеше да я проследи. Трябваше да измисли как да избяга. И това трябваше да стане бързо.

Странно обаче… или поне на него така му се струваше… задушаващата паника бе изчезнала и той отново можеше да разсъждава. Неговият невероятен скок му припомни както за силата, която му осигуряваше оборудването на кобра, така също и за факта, че някога баща му също е попадал в затвор като този и е оцелял.

Покрай него се плъзна светъл правоъгълник: врата за стълбищната площадка, покрай която бе минал преди секунди. Обхванат от подозрение, той бутна въжето към нея, вкопчи се с ръце и крака за рамката и гредите на механизма за отваряне, намери един тесен перваз и се закрепи на него. А само на метър разстояние въжето продължаваше да се спуска.

Пое тежко дъх. „Аз съм Джъстин Моро — припомни си той. — Кобра. Вървя по пътя на баща си. Аз ще… аз ще… преживея това. Чудесно! И така: откъде да започна?“

Едно нещо беше сигурно: трябваше да изкачи няколко етажа, за да стигне до повърхността. Джъстин премести ръцете си и се наведе напред. За положението на вратата над него можеше да се съди по отразената светлина, но имаше прекалено много пръти и други железарии, които не позволяваха да я види. Следователно скачането от етаж на етаж беше изключено. Изкачването по стълбите също бе съмнително. Дали нямаше сервизна стълба? Бързо огледа шахтата, но не откри нищо, което можеше да служи за такива цели.

Движението на въжето изведнъж се забави и спря. Отдолу се дочу слаб шум от отварянето на асансьорната врата.

Джъстин промени положението си — насочи левия си крак право към пробитата на тавана дупка и едновременно с това включи зрителните усилватели на максимална мощ. Видът на труповете в кабината предизвика нов прилив на отвращение в него, но преди да има време да потрепери, отдолу се чу взрив от квазамански гласове и някой влезе в кабината.

— По дяволите! — изруга Джъстин, обхванат отново от нерешителност. — Трябва ли да се опитам да изляза от шахтата, преди квазаманците долу да достигнат до очевидното заключение къде се намирам или да остана на мястото си и да се опитам да обезкуража преследвачите?

Не се наложи да решава. Изведнъж фигурата долу се превърна в лице и револвер и в шахтата прогърмя ехото от изстрел.

Изстрел напосоки, разбира се. Квазаманецът нямаше представа къде точно е Джъстин. Отговорът на кобрата бе значително по-точен и дори от това разстояние бронебойният лазер беше напълно достатъчен за такава цел. Стрелецът са строполи върху труповете под него. Появи се второ лице. Джъстин застреля и него…

Отдолу се чу звук от затваряне на врата. Секунда след това въжето до него започна да се вдига нагоре.

Той погледна изумено и преди да проумее какво става, скочи и отново се хвана за въжето. Отведнъж всичко му са проясни. След като бе стигнал до най-долния етаж, където го беше изпратил Моф, асансьорът изпълняваше поръчката на Джъстин и се издигаше.

За момента на Джъстин му се струваше, че е поне една крачка пред тях.