Ударът на кобрата

Другите също го почувстваха и в стаята се възцари тишина, изпълнена със съчувствие. На два пъти Джъстин се опита да заговори, но когато най-после успя, гласът му беше равномерен и глух.

— Предполагам, че вече сте прочели моя доклад. Знаете, че… в подземието в Пурма се паникьосах. В асансьора избих всички мохи и няколко квазаманци, а малко по-късно в коридора на горния етаж избих друга група. Онова… онова, което никой от вас не знае, е, че аз не само се паникьосах. Когато ме атакуваха мохите, буквално си загубих ума. Дори не си спомням боя, а само, че около мен лежаха мъртви квазаманци.

Той млъкна и направи опит да се овладее. Джошуа пръв разбра смисъла на споделеното.

— Само от мохите ли се изплаши? — попита той. — От квазаманците не се ли изплаши?

Джъстин поклати глава.

— Не в такава степен. Поне не от тези в асансьора. Другите… предполагам, че съм ги избил, макар че не си спомням. Не зная… може би просто искам да оправдая провала си.

— А може и да не е така — тъжно каза Джони. — Алмо, ти имал ли си подобно преживяване, когато си се бил с мохи?

Пири се поколеба, помъчи се да си спомни. Заради самоуважението на Джъстин му се искаше да признае, че и над него му се е случило подобно нещо. Ако мохите фактически са подхранвали страховата невроза на по-младия мъж…

Той поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, но се страхувам, че не съм — отговори Пири. — От друга страна, никога не съм срещал мохо, което предварително да е знаело, че съм опасен. Винаги съм бил в положение да ги улавям в захващащото устройство и да ги убивам при първия залп. Мисля, трябва да говорим с Майкъл Уинуърд и да чуем какво ще ни каже той.

Джошуа гледаше пред себе си.

— Градовете. Те са проектирани така заради мохите. Смятате ли, че в това има по-голямо значение, отколкото предполагахме?

Гуен се размърда.

— Трябва да призная, че не разбирам това „специално проектиране“, което позволява на стадата бололини да препускат по улиците на града. Не е ли по-просто, когато искат мохите им да се размножават, да организират ловни излети?

— Или да изградят птичарници с тарбини — предложи Крис. — Убедена съм, че е по-трудно да се ловят диви мохи, отколкото да се развъждат питомни.

— Това сигурно е най-разумното — съгласи се Пири.

— Ако приемем — тихо отбеляза Коруин, — че решението зависи от квазаманците.

„Най-после сложи пръста в раната — помисли си Пири. — Стига толкова шикалкавене.“ — Той огледа присъстващите, но гледката беше замъглена от един смущаващ образ в ума му: квазаманец като марионетка, чиито конци са в човката на мохото, кацнало върху рамото му.

Джъстин наруши тишината.

— Нещата не се свеждат до обикновено командване на хората от мохите — каза той. — Последния път бяхме заобиколени от мохи и въпреки това успяхме да избягаме.

— Вярно — съгласи се Пири. — И околностите на Пурма, и в офиса на Кимерон в Солас, ако имаха такава способност, мохите трябваше да ми повлияят.

— Може би е необходима по-тясна връзка с хората — предположи Коруин. — Или пък разстоянието, или някакъв стресов фактор оказва влияние.

— Вие преминахте към количествената страна на въпроса — с глух глас се намеси Крис. — Означава ли това, че признавате влиянието на мохите върху събитията в Квазама?

Настъпи кратка тишина. Един подир друг всички кимнаха.

— Градовете — каза Джошуа. — Това е ключовият индикатор. Те са имали огромни трудности с увеличаването на броя на мохите по естествените схеми на размножаване, макар че съществуват и по-прости начини. Странно, че никой от нас не се сети по-рано.

— Може би мохите са охладили нашето любопитство — тъжно подхвърли Пири. — Поне що се отнася до този въпрос.

— А може и да не са — възрази Джошуа. — Хайде да не приписваме на тези птици прекалено много свръхестествени възможности. Не забравяйте, че те дори не са интелигентни. Аз мисля, че ние хората нерядко и без чужда помощ пропускаме очевидни истини.

Дискусията по тази тема продължи дълго, преди да преминат към други въпроси. Всички бяха така погълнати от нея, че само Пири видя как Джъстин тихо се измъкна.

Писалището във временната му стая в академия „Кобра“ беше няколко сантиметра по-късо, отколкото желаеше, но бе оборудвано с компютърен терминал, което за Джъстин имаше първостепенно значение. Той очакваше отговора на последното си запитване, когато на вратата се почука.

— Влез! — извика разсеяно Джъстин. Вероятно отново някой щеше да му направи бележка, че още не си е легнал.

— Никой ли не ти е казвал, че е неучтиво да си отиваш, без да се сбогуваш?

Стреснат и огорчен, Джъстин се обърна на ергономичния си стол и се изчерви.

— О… здравей, лельо Гуен — успя да каже той без заекване. — Хъм… е, вие така задълбочено дискутирахте въпроса за мохите… а пък аз имам работа тук…

Джъстин млъкна под нейния успокояващ, разбиращ поглед, който още от детските години имаше върху него по-силно въздействие, отколкото някое строго мъмрене или нравоучение.

— Мда — произнесе тя. — Лошо е да си тръгваш, когато ти скимне. Не можа да чуеш моя доклад.

— Онзи за стратегическите материали на Квазама ли?