Ударът на кобрата

— Компютърното сканиране показва само три изключения, две от които всъщност не трябва да се броят: деца под около десет години, танцьори и дуелисти. Последните обаче си взеха птиците, след като тяхната проклета игра с топки свърши, а за танцьорите подозирам, че птиците ги чакаха зад сцената. При това положение отново излиза, че сто процента от възрастното население има мохи. Трябва да изясним този факт.

— Квазаманците живеят в опасна среда — вдигна рамене Вартансън.

— Не е вярно — поклати глава Телек. — Със защитните си стени и ограничения брой крисджо, както беше посочено, селата сигурно са в почти пълна безопасност. А с алармите за бололини дори Солас и другите градове не са изложени на риск. Аргументът за голямата „опасност“ ми изглежда удобен, но неубедителен.

— А какво ще кажеш за хората, които не свалят револверите си? — изръмжа Рой.

— Наистина, как ще обясниш този факт? — подкрепи го Джони. В другия край на масата Хемнър промърмори нещо и започна да върти копчетата на дисплея си. Джони изчака една секунда, но Рой не каза нищо, затова се обърна към Вартансън. — Хауи, вие разрешавате ли на вашите хора да носят оръжия в укрепените дворове около къщите?

Вартансън бавно поклати глава.

— Кобрите, разбира се, са въоръжени, но още на вратата на укрепените дворове оставят личното си оръжие.

— При квазаманците обаче носенето на револвери е традиция — възрази Феърли. — Човек не може за една нощ да се отучи.

— Защо да не може? — попита Телек. — Не забравяйте, че при тях е традиция и да не се нападат един друг.

— В допълнение на това — добави Хемнър, без да вдига глава — в десетки градове на Доминиона беше успешно проведена забраната за носене на оръжие.

— Според мен, квазаманците не биха се подчинили на такова нареждане — скептично поклати глава Рой.

— Хайде да се върнем към същината на дискусията — подкани ги Телек. — Въпросът е защо квазаманците все още носят тези птици със себе си, когато това не е необходимо.

— Но ние вече отговорихме на този въпрос — каза Стигър и въздъхна. — Щом като някой носи револвер и мохо, всички останали също трябва да ги носят. Иначе няма да се чувстват сигурни.

— Културната обусловеност…

— За повечето ще е достатъчна — съгласи се Стигър. — Но не за всички. Ако аз бях квазаманец, също щях да искам да мога да се защитя дори и срещу най-малката група опасни хора.

Телек се намръщи. Явно търсеше нов подход.

— Бром…

— Е, достатъчно дълго разисквахме този въпрос — твърдо отсече Хемнър. — Да гласуваме предложението на Лизабет.

Всички вдигнаха очи към съсухрения старец.

— Йор, ти не си добре — тихо промърмори Стигър. — Зная, че въпросът развълнува духовете, но всичко това…

— А ти си добре, така ли? — леко се усмихна Хемнър. Джони видя, че той беше свалил ръцете си от обичайното им място върху банката и ги бе скрил в скута си. — И, предполагам, предпочиташ думите пред действията. Много лесно е да се манипулират емоциите на хората. Но вече настъпи време за действия. Сега ще преминем към гласуване и ще приемем изследването на Лизабет за мохите. В противен случай…

— В противен случай какво? — озъби се Стигър, дал воля на раздразнението си.

— В противен случай отрицателните гласове ще бъдат премахнати — заяви остро Хемнър. — Започвайки с него.

Дясната му ръка, стиснала малък револвер, се показа над ръба на масата и се завъртя към Рой.

Някой ахна ужасен, но преди още револверът да бъде насочен към целта, Джони пристъпи към действие. От лазерите на малките му пръсти блъвна огън — единият удари револвера, другият трасира светла линия пред очите на Хемнър. Когато топлината и светлината достигнаха ръката и лицето на стареца, той извика и се дръпна назад. Джони хвана с две ръце ръба на масата, с ритник запрати стола в стената и се метна по гръб върху масата. Краката му се вкопчиха в ръката на Хемнър, изтръгнаха оръжието и го захвърлиха към далечната стена.

— Вземете револвера! — нареди Джони, стиснал зъби от болката в ставите, причинена му от усилието. Той седна и стисна китките на Хемнър. — Йор, какво, по дяволите, очакваше да постигнеш с това?

— Просто да проверя един въпрос — отговори спокойно Хемнър, без следа от предишната острота. — Ох, китките ми… моля те, по-леко…

— Какво да провериш?

— Дявол да го вземе — чу се гласът на Рой и Джони се обърна към него.

Той стоеше до далечната стена и държеше „револвера“ на Хемнър.

Беше обикновена писалка и находчиво сгъната магнитна карта. Джони погледна към Хемнър.

— Йор… какво става?

— Вече ти отговорих, че исках да проверя един въпрос — отговори Хемнър. — Хъм… ако нямаш нищо против…

Джони пусна китките му, внимателно слезе от масата и отиде на мястото си. Рой също седна. Стигър се прокашля.

— Това можеше да завърши зле — предупреди той Хемнър.

Другият кимна.

— Олор, беше ли въоръжен сега, когато се престорих, че видя оръжие срещу теб? — попита той.

— Разбира се, че не бях — сопна се Рой.

— И въпреки това, дори да имах истински револвер, нямаше да мога да стрелям срещу теб. Вярно ли е? Защо?

— Защото тук беше Джони и той е по-бърз от теб.

Хемнър кимна и се обърна към Стигър.