Ултиматумът на Борн

— Не ти ли казах, че Рандълф натрупа доста пари през изминалите години, които всъщност се оказаха доста успешни за него години?

— Споменавал си ми няколко пъти. И?

— Като признание за услугите ми, които несъмнено са допринесли за измъкването му от твърде опасната ситуация, в която беше попаднал и при която смъртната заплаха за живота му идваше от Париж — той счита за напълно основателно да ме възнагради по някакъв начин. Особено като се имат предвид нещата, които знам за него… След доста на брой, при това жестоки битки из съдебните зали, ми се струва, че иска да се добере до съдийско място, при това доста по-високо от моето.

— Е, и?

— Ами ако си държа устата затворена и се махна от Бостън, ако не лизвам нито капка, за да не издрънкам нещо излишно, банката му ще ми превежда пожизнено по петдесет хиляди долара на година.

— Господи!

— И аз така си казах, когато той се съгласи. Даже за първи път от тридесет години се вдигнах да ида в Масачузетс.

— Но няма да можещ да се върнеш у дома.

— Дом ли? — засмя се тихо Префонтен. — Дали изобщо съм имал дом? Няма значение, може би вече съм си намерил друг. Благодарение на един господин на име Питър Холанд, в ЦРУ ми дадоха препоръки до приятеля ти сър Хенри Сайкс в Монсера. Той на свой ред ме представи на някакъв пенсиониран лондонски адвокат, Джонатан Лемюел, който навремето е бил местен жител. И двамата се справяхме някак си, но още не сме готови за един нов и толкова различен „дом“. Можем да отворим консултантска фирма като специалисти по американско и английско законодателство в областта на вноса и износа. Разбира се, трябва да си опресним знанията, но ще се справим. Мисля, че ще остана тук доста години.

Сен Жак стана бързо от масата, за да напълни отново чашата си, и внимателно погледна бившия, лишен от адвокатски пари, съдия.

Морис Панов бавно и предпазливо влезе в гостната на вила Осемнадесет, където в инвалиден стол седеше Алекс Конклин. Бинтовете, опасващи гърдите на психиатъра, прозираха под тънката материя на бялото му лятно сако. Те продължаваха от лявото му рамо до лакътя.

— Поне двадесет минути се мъчих да напъхам тези ужасни бинтове в ръкава! — ядосано се оплака той, но в гласа му нямаше самосъжаление.

— Трябваше да дойдеш при мен — каза Алекс, като остави телефонната слушалка и се извъртя в стола. — Все още ме бива да бинтовам бързо. Разбира се, имам няколко години опит, преди да ми сложат тази квазимодовска обувка.

— Благодаря, но предпочитам да се обличам сам. Вероятно и ти предпочиташ да ходиш сам, след като са ти сложили протезата.

— Това е първият урок, докторе. Сигурно пише нещо по този въпрос в учебниците ти.

— Пише. И това се нарича тъпа упоритост.

— Няма такова нещо — възрази пенсионираният разузнавач, като не сваляше очи от Панов, докато той полека се отпускаше на стола.

— Няма… — съгласи ce Mo, като отвърна на погледа на Алекс. — Първият урок е по независимост. Запаси се с колкото можеш и се опитай да я увеличаваш.

— Това също е добър подход — усмихна се Алекс и оправи бинта около гърлото си. — С времето става все по-лесно. Всеки ден учиш нови номера. Да се чудиш какви неща измислят малките сиви клетки.

— Ще ми разкажеш ли? Трябва да изследвам тази област някой ден… Чух, че говориш по телефона. Кой беше?

— Холанд. Жиците са загрели по всички тайни канали между Москва и Вашингтон. Всеки, който има секретен телефон — и от двете страни — почти се е парализирал от мисълта, че може да има изтичане на информация и че за това могат да обвинят него.

— „Медуза“?

— Никога не си чувал това име, аз също не съм го чувал, нито някой от познатите ни. Достатъчно жестоки бяха битките на международния пазар — да не говорим за няколкото кофи истинска кръв, които се проляха — за да се запита човек дали онези в правителствените контролни институции изобщо имат ум в главата си, дали са слепи, или просто тъпи.

— Или просто виновни — каза Панов.

— Твърде малко са хората на върха, които ще бъдат разкрити, и заради тях не си заслужава да се разруши цялата организация — това беше присъдата на Лангли и площад „Дзержински“. Големите клечки от Външното министерство и Кремъл са съгласни. Нищо не може да бъде постигнато чрез преследване или разобличаване на истинските размери на злоупотребите — как ти харесва тази думичка: „злоупотреба“? Убийства, отвличания, изнудвания и огромна корупция, използване на организирани престъпници от двете страни на Атлантика — всичко това сега се класифицира с удобния термин „злоупотреби“! Казват, че е най-добре да спасим каквото можем, и то бързо и без много шум.

— Отвратително.