Ултиматумът на Борн

— До голяма степен. Докато ти се занимаваше с Алисън, ми се обади Ед Макалистър от Националната служба за сигурност. Каза ми, че майката на Бенджамин е вече на път за Москва.

— Това е чудесно, Дейвид!

— И Мак, и аз се смяхме от радост и точно тогава ми дойде на ум, че никога преди това не бях чувал Макалистър да се смее. Толкова беше хубаво.

— Той непрекъснато се терзае от чувство на вина към нас. Никога няма да си прости, че ни изпрати в Хонконг. Сега ти отново си тук — жив и свободен. Не съм сигурна, че аз бих му простила някога, но поне няма да му затварям телефона, когато се обади.

— Това ще му хареса. Всъщност, казах му да позвъни и че някой ден може би ще го поканиш на вечеря.

— Не съм предлагала такова нещо.

— Дори заради майката на Бенджамин? Момчето ми спаси живота.

— Е, добре, може би ще го приема на чай тогава.

— Махни си ръцете от мен, жено. Само след петнадесет секунди ще изхвърля Джейми и госпожа Купър от спалнята ни и ще потърся съпружеските си права.

— Изкушаваш ме, Атила, но ми се струва, че брат ми разчита на нас. Двама изнервени инвалиди плюс надарен с развинтено въображение съдия, лишен от право на практика, едва ли са нещо, с което едно селско момче от Онтарио може да се справи само.

— Обичам ги всичките.

— И аз. Хайде да тръгваме.

Карибското слънце се беше скрило. Само бледи оранжеви отблясъци бяха останали на западния хоризонт. Пламъчетата на свещите, поставени във високи стъклени чаши, бяха изправени и неподвижни, от връхчетата им излизаше дим, устремен нагоре. Те хвърляха мека светлина и уютни сенки на терасата на вила Осемнадесет. Разговорът също беше сърдечен и приятен — участниците в него се наслаждаваха на освобождението от един кошмар.

— Изрично обясних на Ранди, че доктрината на придържане към предварително взетите решения трябва да претърпи промяна, ако действителността е променила схващанията, които са наложили тези решения — обясняваше Префонтен. — Промяна, промяна — неизбежният резултат от времето, което тече.

— Толкова е ясно, че не ми се вярва някой да го оспори — каза Алекс.

— О, Гейтс непрекъснато използваше този похват, като объркваше съдиите с ерудицията си и смущаваше себеподобните си с многобройни позовавания на предишни решения.

— Дим и огледала — Мари се засмя. — В икономиката съществува същият метод. Нали си спомняш, че съм ти казвала за него, братче?

— Нито тогава, нито сега разбрах за какво става дума.

— О, сега Гейтс бързо ще се промени — изкикоти се Префонтен. — Той винаги знае накъде духа вятърът и си нагласява така платната, че винаги да върви напред.

— Чудя се какво ли стана с онази жена от крайпътния ресторант, дето беше женена за шофьор на камион — Бронк го наричаха — каза психиатърът.

— За каква жена на шофьор става дума? — запита Сен Жак.

— Не ти трябва да знаеш, братче.

— Ами онова копеле, военният доктор, дето ме натъпка с психотропни вещества! — настоя Панов.

— Има клиника в Левънуърт — отвърна Конклин. — Забравих да ти кажа… Ами Крупкин… Откаченият стар Крупкин с цялата му елегантност и фасоните му. Дължим му много, но не можем да му помогнем.

Настъпи мълчание. Всички си спомняха по свой начин човека, който себеотрицателно се бе противопоставил на една монолитна система, поискала смъртта на Дейвид Уеб. А той се беше облегнал на перилата и се взираше в потъмнялото море. Бе някак далеч и тялом, и духом от останалите. Разбираше, че ще му трябва време да се отърве от Джейсън Борн. Кога щеше да стане това?

Не сега! От ранната вечер отново изригна лудост! Ревът на множество мотори връхлетя от небето и раздра тишината като поредица от гръмотевици. Три военни хеликоптера се снижиха над пристанището на Транкуилити, картечни залпове осеяха крайбрежната ивица, а в това време към брега летеше мощна моторница. Сен Жак се втурна към домофона.

— Брегова тревога! — изкрещя той. — Грабвайте оръжието си!

— Господи, та нали Чакала е мъртъв! — изрева Конклин.

— Но проклетите му поддръжници не са! — извика Джейсън Борн — от Дейвид Уеб нямаше и следа. Блъсна Мари на пода, измъкна от колана на кръста си пистолет, за който жена му изобщо не подозираше. — Казали са им, че сме тук!

— Това е лудост!

— Това е Карлос! — отвърна Джейсън и се втурна към перилата на балкона. — Те са негови — за цял живот!

— Мамка му! — изрева Алекс и стремително завъртя колелата на инвалидния си стол, като избута Панов от масата със запалените свещи.

Неочаквано от високоговорителя на предния хеликоптер оглушително загърмяха думите на пилота:

— Видяхте какво направихме с брега, мон! Ще ви прережем на две, ако не изключите мотора! Така вече е по-добре, мон. Плувайте към брега — по течението, без мотор! Излезте и двамата на палубата, ръцете на планшира, наведете се напред! Незабавно!