Ултиматумът на Борн

— Холанд съобщи, че преди пет дни е изчезнал от болницата в Москва — облякъл се и излязъл. Никой не знае как го е направил и къде е отишъл, но само час след това са се появили онези от КГБ, за да го арестуват и да го пратят на Лубянка.

— Значи не са го хванали…

— Ще го хванат. Когато Кремъл обяви „черна тревога“ всяко шосе, гара, летище и граничен пункт се оглежда под микроскоп. На поощренията изобщо не може да се устои — който го пусне да мине, получава десет години в Гулаг. Въпрос на време е да го задържат. По дяволите!

На вратата се почука.

— Отворено е. Влезте! — извика Mo.

Облеченият в безупречен блейзер помощник-управител господин Причард влезе, предшестван от масичка на колелца, която успяваше да тика изпънат, като че ли е глътнал бастун. Усмихна се широко и възвести както присъствието си, така и мисията си:

— Бъкингам Причард е на вашите услуги, господа. Донесох малко морски деликатеси за вашата колегиална среща преди вечерята, за която лично се погрижих, като стоях неотлъчно до главния готвач, който е склонен да прави грешки, ако не му се дават ценни съвети, което бях безкрайно щастлив да сторя.

— Кажете ми, господин Причард, не ви ли е ужасно горещо в тези дрехи? Аз бих се потил като прасе — запита Панов.

— Никога не се потя, господине — отвърна помощник-уп-равителят.

— Залагам си пенсията, че доста си се „изпотил“, когато господин Сен Жак се върна от Вашингтон — предположи Алекс. — Всемогъщи Боже, да помислите Джони за терорист!

— Инцидентът вече е забравен, господине — стоически заяви Причард. — Господин Сен Жак и сър Хенри знаят, че помислите на моя блестящ чичо, както и моите собствени, са били чисти като на дете.

— Много, много съжалявам за онзи случай — отбеляза Конклин.

— Ще приготвя сандвичите и ще се погрижа за лед. Останалите ще бъдат тук след няколко минути.

— Много сте любезен — каза Панов.

Дейвид Уеб се облегна на балконската врата и се загледа в жена си, която дочиташе някаква приказка на сина им. Изключителната госпожа Купър дремеше в един стол; великолепната й глава, увенчана с прошарена грива, клюмаше на пълната й гръд. Изглеждаше като че ли всеки миг очаква бебето Алисън да се обади иззад полуотворената врата, само на сантиметри от нея. Интонацията на тихия глас на Мари подхождаше на това, което четеше. Широко отворените очи и зяпналата уста на Джейми го потвърждаваха. С аналитичния си ум, който откриваше музика в цифрите, жена му можеше да стане актриса, помисли си Дейвид. Тя притежаваше и външните атрибути, необходими за тази несигурна професия — пленителни черти и завладяващо присъствие — онова, което задължително караше и мъже, и жени да замлъкват и замислено да я оглеждат, когато вървеше по улицата или влизаше някъде.

— Ти можеш да ми четеш утре, тате!

Приказката беше свършила и синът му скочи от кушетката, като накара госпожа Купър да се ококори.

— Исках да ти почета тази вечер — защити се Уеб, като се отдръпна от вратата.

— Ама ти още миришеш — намръщи се момчето.

— Не татко ти, а лекарството, което докторът му каза да си маже на раните, мирише — усмихна се Мари. — Нали вече ти обясних.

— И все пак мирише.

— Не можеш да спориш с един аналитичен ум, особено когато е прав, нали? — попита Дейвид.

— Не искам да си лягам, мамо. Още е рано, а пък и може да събудя Алисън и тя пак да се разплаче.

— Знам, миличък, но с татко ти трябва да отидем да се видим с всичките ти чичовци…

— И с новия ми дядо! — жизнерадостно извика детето. — Дядо Брендън ми обеща да ми покаже как да стана съдия когато порасна.

— Господ да пази момчето! — обади се госпожа Купър. — Този човек се конти като паун в размножителен период.

— Можеш да отидеш в стаята си и да гледаш телевизия — бързо взе решение Мари. — Но само половин час…

— Е-е-е!

— Добре де, нека да е един час, но госпожа Купър ще избира предаванията.

— Благодаря, мамо! — извика детето и се втурна в детската стая. Госпожа Купър се надигна от стола и го последва.

— Ще ви помогна — стана от кушетката Мари.

— Не, госпожо Мари — възрази госпожа Купър. — Останете със съпруга си. Него го боли, макар да не си казва. — И тя изчезна в детската стая.

— Наистина ли те боли, скъпи? — попита Мари, като се приближи до Дейвид.

— Не ми се иска да разрушавам мита за непогрешимостта на тази велика дама, но тук тя сбърка.

— Защо е необходимо да използваш толкова много думи, когато и една е достатъчна?

— Защото съм учен. Ние никога не избираме прекия път, защото няма накъде да се измъкнем, ако не сме прави. Да не си антиинтелектуално настроена?

— Не, просто очаквах да чуя едносрично изявление.

— Какво означава този термин? — попита Уеб, като взе жена си в обятията си. Устните им се сляха. Това значеше толкова много за тях и беше толкова вълнуващо.

— Означава пряк път до истината — отвърна Мари и отметна глава назад, за да го погледне. — Няма заобикалки и увъртания, а само факти. Като пет и пет прави десет — не девет или единадесет, а десет.

— Невероятна си!

— Банално е, но приемам комплимента… Ти наистина си по-спокоен, чувствам го. Джейсън Борн те напуска вече, нали?