Unknown

Ерик Соарес се запъти към „Дъното на ада“ въодушевен. Всъщност, мислеше си, с пачката в джоба, с която сенаторът се беше бръкнал за първото от многото плащания, които му предстояха, беше със сигурност най-богатият мъж в бързо разрастващото се градче. Освен това беше влюбен, което както бе научил от трудната си младост, беше най-малоумното нещо, което можеше да си причини човек. Особено да се влюбиш в курва. Малоумно или не, посещаваше я всяка нощ, когато можеше да се измъкне от Стареца Мауъри. Сега, благодарение на сенатора, можеше да си позволи да я задържи за себе си цялата нощ.

В „Дъното на ада“ имаше три класи бардаци.

Най-долнопробните обслужваха дървосекачите и мулетарите. Мъжете рискуваха живота си, за да слязат там в съботните нощи по бързеите на скалистата река в „Експресите на дъното на ада“ – канута, направени от издълбани с брадва и огън дънери.

Жените в по-малко долнопробните бардаци обслужваха железопътните бригади, пристигащи с влакчето на „Змийската линия“. Полагащите линията слизаха събота вечер. Железничари, стрелочници, кондуктори и машинисти, работещи на смени в железницата, се мотаеха тук ден и нощ, размахвайки червените си фенери.

Имаше само едно първокласно заведение. В „При Гейбриъл“ обстановката беше сравнително изтънчена, особено според стандартите на работническите градчета в Запада и по-скъпо, отколкото един работник можеше да мечтае, че ще си позволи. Клиентите му бяха видни бизнесмени и професионалисти, работещи по отсечката Каскейд, заможни туристи, отседнали в прословутата хижа високо платени старши инженери, работещи за железницата адвокати и началници.

Мадам Гейбриъл поздрави Ерик Соарес като редовния клиент, в какъвто се беше превърнал.

— Бих искал Джоана.

— Ангажирана е, сър.

— Ще изчакам.

— Ще се забави.

Жегна го глупава ревност. Глупава, разбира се. Но чувството бе толкова реално, колкото и гневното туптене на сърцето му, от което едва можеше да си поеме дъх.

— Има ново момиче, което може би ще ви хареса.

— Ще изчакам за Джоана.

Когато бъдеше предизвикана, мадам Гейбриъл придобиваше най-студените очи, които бе виждал у жена. Сега те станаха ледени и въпреки богатия опит за толкова млад като него човек, Ерик изпита чувство, близко до страх. Извърна поглед, уплашен да не я предизвика още повече.

Но тя го изненада с топлата си усмивка.

— Вижте какво ще ви кажа, сър. Новото момиче е ваше за сметка на заведението, ако можете да ме погледнете в очите след това и да ми кажете, че не струва високата си цена. Всъщност, ще ви върна парите дори ако можете честно да ми кажете, че не е по-добра от Джоана. Какво може да загубите?

Какво можеше да загуби?

Охранителят на мадам Гейбриъл го заведе до една врата в дъното на големия дом, почука вместо него и я отвори. Ерик пристъпи в стая, огряна от светлината на розов фенер. Дебеловратият затвори вратата зад него. Двама мъже, облечени като дървосекачи, го обкръжиха от двете страни.

Изневиделица се появи цев на пушка. Изсвистя покрай ръката му, вдигнала се твърде късно, за да спре атаката. Оръжието се натресе в черепа му. Усети как краката му се огънаха все едно, че костите му бяха станали на желе. Опита се да изреве. Нахлузиха груб чувал на главата му и вързаха китките му отзад. Опита се да ги изрита. Удариха го в слабините. Докато парализиран от болка се мъчеше да си поеме дъх, вързаха глезените му, вдигнаха го и го изнесоха от сградата. Усети, че го метнаха на седло и вързаха ръцете и краката му под коня. Изрева под чувала. Удариха го отново по главата и той изгуби съзнание.

Дойде на себе си, докато развързваха ръцете и краката му. Извиха ръцете му зад гърба и ги вързаха отново. Свалиха чувала и светнаха с фенерче в очите му. Двамата мъже бяха като изгърбени сенки зад светлината. Долови миризмата на вода и чу шуртенето й. Намираха се в нещо като мазе с вода в него. Като мелница с течащ през нея поток, помисли той. Дървосекачите се надвесиха над него от сенките.

— Как се казва старото ти приятелче от сиропиталището?

— Вървете по дяволите – отвърна Ерик Соарес.

Сграбчиха го за ходилата, обърнаха го във въздуха с главата надолу и натопиха главата му в леденостудения поток. Беше толкова изненадан, че не му остана време да вдиша дълбоко. Въздухът му свърши и започна панически да се бори. Мяташе се толкова силно, че очилата се откачиха от ушите му. Не можеше повече да се сдържа да не вдиша. Носът и устата му се напълниха с вода. Вдигнаха го от водата и го задържаха все още обърнат, с лицето му на половин педя от потока.

— Името на приятелчето ти от сиропиталището.

— Защо ме… – понечи да ги попита, макар вече знаеше защо.

Сбъркал беше със сенатора – оказваше се, че Кинкейд не беше наивник.