Unknown

Мауъри примига. Издърпа от ръкава си огромна носна кърпа и избърса очите си.

— Бихме могли да се опитаме да отклоним течението.

— Как?

— Пускаме насипи от брега. Укрепваме го с трошляк. И набиваме трошляк над и под стълбовете. Същото двойно укрепване, което малкото коп… трябваше да постави. Бихме могли да се опитаме с фланци, предполагам. – Вдигна молив от масата и вяло надраска скица на отклонители на реката, отбиващи течението покрай стълбовете.

— Но това е само временна мярка – възрази мрачно Хенеси. – До първия порой. А дългосрочната?

— Дългосрочно, бихме могли да се опитаме някак да увеличим дълбочината на основите на стълбовете. Чак до скалната основа, ако можем да я локализираме. Но най-малко под дълбочината на подравянето.

— Но стълбовете вече са поставени – изпъшка Хенеси.

— Знам. – Мауъри извърна поглед към Лилиан. – Виждате ли, мис Лилиан, би трябвало да потопим всички нови кесони*, за да разкопаят миньорите. Надраска скица, която показваше основата на стълбовете, обкръжена от непромокаеми камери, в които мъжете можеха да работят под реката. – Но преди дори да започнем да потапяме кесоните, ще трябва да вдигам шлюзове, временна защита около стълбовете, за да задържим реката настрани, тук и тук. Виждате ли? Нямаме нужното време.

[* Инженерни съоръжения за работа под вода – Б.пр.]

Хвърли молива и се пресегна за бастуна си. Преди Мауъри да успее да стане, Бел се надвеси над него и заби пръст в скицата.

— Тези „шлюзове“ приличат на онези фланци. Биха ли могли шлюзовете да отклонят потока?

— Разбира се! – сопна се Мауъри. – Но работата е, че…

Гласът на стария инженер секна на средата на изречението. Очите му блеснаха, вторачени в скицата. Бутна бастуна настрана и награби молив.

Айзък Бел тикна пред него чист лист хартия. Мауъри зарисува трескаво.

— Погледни тук, Озгуд! По дяволите с временната мярка. Ще построим направо кесоните. Оформяме шлюзовете така, че да действат и като отклонители на потока. По-добре от фланци, като си помислиш.

— Срок? – попита Хенеси.

— Най-малко две седмици, денонощно, за да монтираме шлюзовете. Може би три.

— Времето се влошава.

— Ще ми трябва всеки работник, който можеш да заделиш.

— Имам хиляда на възела, които седят без работа.

— Ще сипем трошляк тук и тук, укрепваме брега.

— Моли се само да нямаме порой.

— Тук изпъваме отклоняващата дига…

Нито строителят на мостове, нито президентът на железницата забелязаха, когато Айзък Бел и Лилиан Хенеси безшумно се оттеглиха от разговора, превърнал се в разгорещен спор между професионалисти.

— Браво, Лилиан. Размърда им мозъците.

— Осъзнах, че няма да е зле да осигуря финансовото си бъдеще, ако ще ме ухажва безпаричен детектив.

— Би ли ти харесало това?

— Мисля, че да, Айзък.

— Повече, отколкото кандидат за президент?

— Нещо ми подсказва, че би било далеч по-възбуждащо.

— В такъв случай имам добра новина за теб. Телеграфирах на Арчи да дойде да ме замести.

— Арчи идва тук? – Тя стисна ръцете му. – О, Айзък, благодаря ти. Това е чудесно.

Русите мустаци на Бел се разтеглиха в първата безгрижна усмивка, откакто бяха разкрили заложената катастрофа с подложените на саботаж стълбове.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да го разсейваш прекалено. Все още не сме заловили Саботьора.

— Но щом Арчи се заема с нещата тук, ти къде отиваш?

— Уолстрийт.

*** XLIII ***

Айзък Бел прекоси континента само за четири дни и половина. Взимаше свръхбързи експреси, когато можеше и чартираше специални композиции, когато влаковете вървяха бавно. Последният бърз преход направи на „Бродуей експрес“, гордо наречен така заради широкото железопътно платно с четири коловоза, простряло се между Чикаго и Ню Йорк.

На ферибота до Манхатън видя колко бързо железниците на Джърси сити възстановяваха щетите от динамитната експлозия на Саботьора. Покривът на гарата вече беше сменен и там, където само допреди три седмици беше видял почернели пилони, залети от прилива, вече се издигаше нов кей. Разбитите от експлозията съдове вече ги нямаше и макар много прозорци все още да бяха покрити с дъски, още повече блестяха с новите си стъкла. Гледката в началото го изпълни с надежда, като му напомни, че Хенеси и Мауъри хвърляха денонощно строителни бригади в Каскейд, за да спасят моста над каньона. Но беше длъжен трезво да признае, че тяхната задача бе многократно по-трудна, ако не и направо невъзможна. Самите основи на моста бяха подложени на саботаж. А престъпникът все още беше на свобода, решен да нанесе още по-големи щети.

Бел слезе на Либърти стрийт и бързо закрачи към близката Уолстрийт. На ъгъла на Бродуей се издигаше бялото мраморно здание на управлението на компания „Дж. П. Морган“.

— Айзък Бел, желая да се видя с господин Морган

— Имате ли уговорена среща?

Бел отвори златния си часовник.

— Господин Джоузеф Ван Дорн уреди срещата ни за 10 часа. Часовникът ви е изостанал.

— О, да, разбира се, господин Бел. За жалост, обаче господин Морган трябваше спешно да промени плановете си. Пътува за Англия.

— Кого остави да го замества?