Unknown

— Благодарен съм за помощта ви – отвърна Бел – При Морган не стигнах до никъде. Шефът го няма.

— Банкерите се държат като клан – обясни Рубенов – Откровеничат само помежду си, въпреки че изпиват взаимна неприязън и недоверчивост. Елегантните банкери на Бостън не обичат наглите нюйоркчани. Протестантите не вярват на немските евреи. Немските евреи не обичат руските евреи като мен. Неприязънта и недоверието карат света да се върти. Но стига философия. Какво точно искате да знаете?

— Всички са съгласни, че Озгуд Хенеси е неуязвим. Така ли е?

— Питайте баща си.

— Моля, сър?

— Чухте ме – каза той строго. – Не пренебрегвайте най-добрия съвет, който можете да получите в Ню Йорк. Питайте баща си. Предайте му поздравите ми. Не знам дали Хенеси е неуязвим. Допреди година щях да знам, но излязох от железниците. Вложих парите си в автомобилите и киното. Лек ден, Айзък.

Стана и отиде до пианото.

— Ще ви посвиря за довиждане.

Бел не искаше да пътува до Бостън, за да пита баща си. Искаше да получи отговорите си тук и сега от Рубенов, когото заподозря, че знае повече, отколкото признава.

— Носачите тъкмо излязоха. Не трябва ли първо да го настроите?

В отговор ръцете на Рубенов пробягаха по клавишите и четири акорда изригнаха в съвършено съзвучие.

Господин Мейсън и господин Хемлин правят пиана, които трябва да пуснеш от Ниагарския водопад, преди да ти се наложи да ги акордираш… Баща ви, млади Айзък. Идете да поговорите с баща си.

Бел взе метрото до Гранд Сентръл терминал, телеграфира на баща си, че идва и се качи на прочутия експрес „Белия влак“ на железница „Ню Инглънд“. Помнеше го добре от студентските си дни, когато се возеше на него до Ню Хейвън. Бяха нарекли лъскавия експрес „Призрачния влак“.

Шест часа по-късно слезе на новата Южна гара на Бостън, гигантски храм от розов мрамор, посветен на мощта на железницата. Взе асансьора до горния пети етаж на гарата и се отби в бостънския офис на Ван Дорн. Баща му бе отговорил с телеграма: „Надявам се да можеш да останеш с мен.“ Докато стигне до градската къща в стил „гръцки ренесанс“ на площад Луизбърг, беше минало девет.

Падрейк Райли, престарелият иконом, който се беше грижил за къщата още преди раждането на Айзък, отвори лъскавата предна врата. Поздравиха се топло.

— Баща ви е на масата – каза Райли. – Помислих, че може би ще ви е приятна една късна вечеря.

— Огладнял съм – призна Бел. – Как е той?

— Същият си е – отвърна Райли, дискретен както винаги.

Бел се спря в гостната.

— Пожелай ми късмет – промълви той на портрета на майка си. След това изправи рамене и влезе в трапезарията, където високата слаба фигура на баща му се изправи като щъркел от стола си в челото на масата.

Вгледаха се един в друг.

Райли, задържал се на прага, затаи дъх. Ебънизър Бел, помисли той с лека завист, изглеждаше неподвластен на възрастта. Косата му бе посивяла, разбира се, но си я беше запазил цялата, за разлика от него. А брадата му на ветеран от Гражданската война беше почти бяла. Но все още съхраняваше стройната фигура и изправената стойка на офицер от армията на Съюза, сражавал се в кървавия конфликт преди четири десетилетия.

Според иконома, мъжът, в който бе израснал синът на господаря му, трябваше да накара всеки баща да изпита гордост. Увереният синеок поглед на Айзък не отстъпваше на този на баща му, обагрен с теменуженото, наследено от майка му. Много си приличаха, помисли Райли. Може би твърде много.

— С какво мога да ти помогна, Айзък? – попита сковано Ебънизър.

— Не съм сигурен защо Андрю Рубенов ме прати тук – отвърна Айзък също така сковано.

Райли насочи вниманието си към по-стария мъж. Ако щеше да има помирение, зависеше от Ебънизър. Но той само каза сдържано:

— Рубенов е семеен човек.

— Не разбирам.

— Прави ми добрина… В характера му е.

— Благодаря, че ме покани да остана за през нощта – отвърна Айзък.

— Добре си дошъл тук – заяви бащата.

И тогава, за огромно облекчение на Райли, Ебънизър галантно се издигна до поднесената от сина му възможност със съгласието да остане, нещо, което от дълго време не беше правил. Всъщност, според иконома, суровият стар протестант прозвуча почти прочувствено:

— Добре изглеждаш, синко. Вярвам, че работата ти върви добре.

Двамата мъже протегнаха ръце.

— Вечерята е сервирана – обяви Райли.

Над уелски сандвич и студена варена сьомга Ебънизър Бел потвърди това, което Марион намекна, а синът му подозираше.

— Железопътните магнати не са толкова всемогъщи, колкото изглеждат. Контролират линиите си, като пускат само дребни миноритарни дялове на борсата. Но ако банкерите им загубят доверие, ако инвеститорите поискат парите си, изведнъж се оказват на брега, към който духа вятърът. – Устните му се изкривиха в усмивка. – Извини ме, че намесвам моряшки метафори. Магнатите изпадат в затруднение, когато трябва да съберат капитал, за да попречат на конкурентите си да ги завземат, когато акциите им паднат. Железница „Ню Инглънд“ скоро ще бъде погълната от железници „Ню Йорк“, „Ню Хейвън“ и „Хартфорд“. Работата е там, че „Ню Инглънд“ вече няма думата по въпроса.