Unknown

— Е, никой не може да го замести, но има един джентълмен, който би могъл да ви помогне. Господин Брукс.

Млад служител отведе Бел в недрата на сградата. Поседя близо час в чакалнята на господин Брукс, предлагаща гледка към облицования с никел, защитен със стоманени решетки банков трезор, охраняван от двама въоръжени мъже. Уби времето си, обмисляйки детайлите по два елементарни обира, дневен и нощен. Най-сетне го поканиха в кабинета на заместника.

Брукс се оказа нисък, стегнат и сдържан. Поздрави Бел раздразнено, без да се извини, че го бе накарал да чака толкова дълго.

— Срещата ви с господин Морган бе уговорена без мое знание. Наредиха ми да отговоря на въпросите ви. Много съм зает и не мога да си представя каква информация бих могъл да предложа на детектив.

— Имам само един простичък въпрос – каза Бел. – Кой би спечелил, ако железопътна компания „Южен Пасифик“ банкрутира?

Очите на Брукс блеснаха хищнически.

— Имате ли информация, подкрепяща подобно заключение?

— Нищо не заключавам – отвърна строго Бел, преди неволно да е вкарал свеж елемент във вечната битка за консолидиране на железниците и да подрони репутацията на Хенеси на пазара. — Питам кой би спечелил, ако такова събитие евентуално се случи?

— Ще ви попитам директно, детектив. Нямате никаква информация, че Озгуд Хенеси е в отслабени порции?

— Абсолютно никаква.

Интересът в очите на Брукс се стопи.

— Разбира се, че не – промърмори той унило. – Хенеси е неуязвим от трийсет години.

— Ако не беше…

— Ако! Ако! Ако! Банкирането не е бизнес на ако,

— Господин… – Престори се, че поглежда към визитката на Бел, за да освежи паметта си. – Бел. Банкирането е бизнес на факти. Банкерите не спекулират. Действат въз основа на сигурности. Хенеси спекулира. Хенеси напира слепешком напред.

— И все пак, казвате, че Хенеси е неуязвим.

— Хитър е.

Бел разбра, че нямаше смисъл да си губи времето. Мълчаливи и винаги опипващи да се домогнат до някаква изгода, банкери като този нямаше да предложат нищо на непознат.

Брукс стана рязко. Изгледа Бел отгоре и заяви:

— Честно казано, не разбирам защо господин Морган би си губил времето да отговаря на въпроси на детектив. Вероятно е поредният пример за прекалено добродушния му нрав.

— Господин Морган не е „добродушен“ – отвърна Бел, сдържайки яда си, докато се изправяше в пълния си ръст. – Господин Морган е интелигентен. Знае, че може да научи ценна информация, като изслуша въпросите на друг човек. Точно затова той е ваш шеф, а вие сте негов лакей.

— Хей! Как смеете…

— Лек ден!

Излезе от сградата на Дж. П. Морган и прекоси улицата за следващата си среща.

Половин час по-късно си тръгна и оттам, и ако точно в този момент още някой банкер му скъсаше нервите, щеше да се наложи да го шибне с юмрук в устата или просто да го застреля с деринджъра си. Мисълта предизвика тъжна усмивка и той се спря по средата на оживения тротоар, за да помисли дали изобщо си струваше да спази следващата си уговорена среща.

— Изглеждате объркан.

Пред него стоеше мъж с приятна външност, тъмнокос, четирийсет и няколко годишен, и го гледаш с топла, закачлива усмивка. Носеше скъпо палто с кожена яка и „ярмулка“ на главата – малък кръгъл кадифен диск, издаващ юдейската му вяра.

— Наистина съм объркан – отвърна Бел. – Кой сте вие, сър?

— Андрю Рубенов. – Мъжът протегна ръка. – А вие сте Айзък Бел.

— Откъде знаете? – попита изненадан Бел.

— Чисто съвпадение. Не е съвпадение, че ви разпознах. Просто съвпадение, че ви видях да стоите тук. И изглеждате объркан.

— Но как ме познахте?

— Снимката ви.

Бел съзнателно отбягваше фотографи. Както беше напомнил на Марион, за един детектив не беше от полза лицето му да е познато.

Рубенов се усмихна разбиращо.

— Не се притеснявайте. Виждал съм снимката ви на бюрото на баща ви.

— Аха. Имал сте бизнес с баща ми,

Рубенов завъртя длан в жест „и да, и не“.

— Съветваме се понякога.

— Банкер ли сте?

— Така казват – отвърна той. – Всъщност, когато пристигнах от Русия, не се впечатлих от долен Ийстсайд на Ню Йорк, затова взех влак през страната. В Сан Франциско отворих бар. След това срещнах едно хубаво момиче, чийто баща притежаваше банка, а останалото е много приятна история.

— Бихте ли приели да обядвате с мен? – попита го Айзък Бел. – Трябва да поговоря с някой банкер.

— Вече съм уговорил обяд. Но имаме време за чай в офиса ми.

Офисите на Рубенов се намираха на ъгъла на Ректор стрийт, която беше блокирана от полиция. Причината се оказа безопасното вдигане на някакъв роял от електрическа товарна кола до петия етаж, където бяха свалили прозореца. Отвореният прозорец беше на Рубенов и той покани детектива да влезе, без да обръща внимание на бъркотията. През зейналия отвор в стената първо лъхна студен полъх от река Хъдсън, а след това голямото черно пиано се люшна вътре, придружено от виковете на носачите. Секретарката с вид на почтена матрона им донесе чай във високи стакани.

Бел обясни мисията си.

— Значи изобщо не е съвпадение – каза Рубенов. – Рано или късно щяхте да ме намерите, след като другите ви посочеха вратата. Това, че ви познах, спестява време и ядове.