Unknown

Лекарят на компания „Южен Пасифик“ се оказа ко­рав тип, свикнал с пробивни рани и премазвания, кои­то се срещаха често в строителството на железопътни линии. Бел изпита облекчение като видя, че изобщо не го притесни кървавата бразда, оставена от 45-калибров оловен куршум през мускула. Проми грижливо раната с вода. После вдигна шише с карболова киселина.

— Това ще боли.

— Отравянето на кръвта ще боли повече – отвърна Бел, стиснал зъби. – Сипете го.

След като го поля с изгарящия дезинфектант, док­торът го превърза.

— Ще се наложи да носите ръката си превързана през рамо един-два дни, за да отпочине. Но костта е добре. Обзалагам се, че адски боли.

— Да – отвърна Бел и се усмихна широко на Марион, която изглеждаше пребледняла. – След като го споме­нахте.

Не се безпокоите, ще се погрижа за това, докторът извади от кожената си чанта игла за подкожни инжекции и започна да пълни резервоара с прозрачна течност.

— Какво е това? – попита го Бел.

— Морфин хидрохлорид. Няма да чувствате нищо.

— Не, благодаря, докторе. Трябва ми бистра глава.

— Вие си знаете – отвърна лекарят. – Утре ще сменя превръзката. Лека нощ. Лека нощ, мадам.

Марион затвори вратата след него.

— Бистра глава? Айзък, ти си прострелян. Преблед­нял си като призрак. Не може ли да си дадеш почивка до края на нощта?

— Точно това възнамерявам – отвърна й Бел и по­сегна към нея със здравата си ръка. – Затова искам бистра глава.

*** XL ***

„Татко, скъпи ми татко,

ела си вкъщи с мен сега ”

Шейсет гласа от Въздържателно дружество окръг Вентура пееха в хор.

Джеймс Дашууд изви врат, надявайки се да зърне изгърбения ковач Джим Хигинс, който беше избягал, когато му показа рисунката на дървосекача. Айзък Бел твърдеше, че Хигинс се е заклел във въздържание на събрание на клуба. Това събрание в градчето Окснард, което се издържаше от производството на захарно цвекло, изпълваше тента, достатъчна да побере цирк.

До този момент Дашууд беше посетил вече шест такива събрания – достатъчно, за да е наясно с не­щата. Ловко отбягваше усмихващите се майки, кои­то сръгваха с лакти дъщерите си да погледнат към него. Винаги, когато се търсеше обет за въздържание, жените имаха числено превъзходство пред мъ­жете. Малцина бяха млади като него, толкова чисти и спретнати. По-типичен беше златотърсачът, седящ до него в опърпано палто и провиснала шапка, който сякаш беше влязъл само за да се скрие от дъжда.

Певците най-после приключиха. Разпоредители монтираха мощен „магически фенер“ с ацетиленово осветление. Дългата му леща очерта кръг светлина на екрана от другата страна на тентата. Всички очи се загледаха в кръга. Предстоеше някакво шоу.

Следващият оратор се оказа ревностен методист.

— Невежите алкохолизирани тълпи с почервене­ли носове ни презират като утописти – заговори той гръмко. – Но твърдението ни, че на този свят не бива да има място за опияняващи напитки, не ни прави утописти. Ние не провеждаме опасен експеримент. Прак­тикуването на лично въздържание не е нещо ново. Опасността идва от опита да се живее с пиене.

Посочи към магическия фенер.

— С помощта на мощен микроскоп и този магиче­ски фенер ще демонстрирам пред вас, че да поглъщаш дестилиран спирт е като да пиеш отрова. Когато пиеш опияняваща течност, отравяш ума си. Отравяш семей­ството си. Отравяш собственото си тяло. Гледайте екрана, дами и господа. Под увеличителните сили на този микроскоп поставям тази чаша чиста природна вода, извадена от кладенеца на църквата долу на пътя, и я прожектирам на екрана.

Многократно увеличена, кладенчовата вода гъмже­ше от плуващи из нея микроби.

Вдигна капкомер, пъхна го в гърлото на бутилка уиски „Скуиръл“ и засмука в него от кафявата теч­ност.

— Сега поставям една капка уиски във водата. Само една-единствена капка.

Увеличената капка уиски удари като кал, зацапала езеро. През водата се разпръсна кафяв облак. Микро­бите се разбягаха, заплуваха в паника към краищата на стъклото. Но спасение нямаше. Гърчеха се, свива­ха се, застиваха и умираха. Златотърсачът, седнал до Дашууд, потръпна.

— Виж ги всички тия гнусни гадини – изръмжа той. – Никога повече няма да глътна вода без уиски в нея.

Дашууд забеляза някакъв едър мъж в тъмно палто в първите редове на събранието и бързо се запровира към него.

— Кой ще излезе? – призова ораторът. – Кой подпише сертификата за въздържание и ще се закълне никога повече да не пие?

Когато се приближи, Дашууд видя, че мъжът тъмното палто не беше Джим Хигинс. Но междувременно се оказа на ръка разстояние от асистента на оратора, приятни млади дами, които се спуснаха отгоре му, размахвайки писалки „Уотърман“ и празни сертификати.

— Още две телеграми, господин Бел – каза Дж. Дж. Медоуз. – Как е ръката тази сутрин?

— Тип-топ.