Unknown

— Онзи демагог няма да се спре пред нищо, за да си продава вестниците. Не забравяй, че независимо дали печели или губи, от „Кинкейд – президент“ все пак става добра новина до последната нощ на изборите.

Бел назова няколко от калифорнийските бизнесме­ни в групата на Уайтуей.

— Те наистина ли вярват, че могат да пробутат Кин­кейд пред партийните привърженици?

Озгуд Хенеси се изсмя цинично.

— Успешните бизнесмени вярват, че са успели, за­щото са интелигентни. Фактът е, че повечето бизнес­мени са с птичи мозъци, освен в едно нещо, в което всеки от тях е умен – да прави пари. Но не разбирам защо не биха били съвършено доволни с Уилям Хауърд Тафт. Разбира се, би трябвало да знаят, че ако разцепят партията, ще връчат избора на демократите и на Уилям Дженингс Браян, онзи популистки ща, маниак. По дяволите, може би просто смучат един безплатен уикенд за сметка на Уайтуей.

— Може би – каза Бел.

— Защо питаш? – Хенеси го изгледа проницателно Бел отвърна на погледа.

— Имам чувството, че нещо тук не е наред.

— Да не би случайно да подронваш репутацията на съперник на приятеля си за ръката на дъщеря ми?

Бел се изправи.

— Не хитрувам. Нито интригантствам. Ще ви кажа тук и на място, в лицето ви, че дъщеря ви заслужава нещо по-добро от Чарлз Кинкейд. Лека нощ, сър.

— Чакай – спря го Хенеси. — Чакай… Извинявам се. Това беше неуместно и явно невярно. Стреляш точно в целта. Наистина се извинявам. Седни. Направи още малко компания на стареца. Ема ще се върне от раз­ходката си всеки момент.

Чарлз Кинкейд придружи Ема Комдън до вратата на двойното спално купе, което делеше с Озгуд Хене­си. Чуха, че Бел и Хенеси още си говореха в салона в предния вагон.

— Благодаря ви, че ме разходихте да видя звездите, сенатор.

— За мен беше удоволствие, както винаги. Лека нощ, мисис Комдън.

Стиснаха сдържано ръцете си. След това Кинкейд се запъти към своето купе няколко вагона по-назад. Коленете му трепереха – обичайния ефект, който му оказваше Ема Комдън. Главата му все още кръжеше и отворил и затворил вратата зад себе си, преди да осъзнае, че някой седи на сгъваемия стол. Доу? Избягал от преследване? Невъзможно. Според строгия морален кодекс на убиеца той по-скоро щеше да се самоубие, отколкото да рискува да издаде приятел. Кинкейд измъкна деринджъра от джоба си и включи осветлението.

— Изненада, сенатор – каза Ерик Соарес.

— Как влязохте тук? – попита Кинкейд инженера.

— Разбих ключалката – отвърна той безгрижно.

— Защо, по дяволите?

Соарес свали очилата си с телена рамка и ги излъска показно с носна кърпа. Накрая ги постави отново, заг­лади връхчетата на щръкналите си мустаци и отвърна:

— Изнудване.

— Изнудване? – повтори Кинкейд и замисли трескаво. Като сенатор Кинкейд знаеше, че Ерик Соарес беше асистентът на инженер Франклин Мауъри. Само че като Саботьора знаеше, че всъщност Соарес бе фал­шифицирал докладите си до Мауъри от инспекциите за състоянието на каменните стълбове, крепящи моста над каньон Каскейд.

Опря деринджъра си в главата на младия инженер. Соарес не трепна.

— Не можете да ме застреляте в купето си. Което е доста луксозно, в сравнение с мизерния ми горен нар на „Пулман“-а. По-разкошно е дори от това на госпо­дин Мауъри.

— Мога да те застрелям и ще го направя – заяви хлад, но Кинкейд. – Беше тъмно. Не разбрах, че горкият господин Соарес ме е стреснал. Помислих, че някой радикален убиец е влязъл и действах при самоотбрана.

— Това би могло да удовлетвори закона. Но застрелването на един сирак, който на практика е осиновен от най-прочутия мостостроител на континента, не би подсилило надеждите ви за президентския пост.

Кинкейд прибра оръжието си, сипа си бренди от кристалната гарафа, осигурена от железница „Южен Пасифик“ и отпи, подпрян на облицованата с ламперия стена. Загледа се в натрапника. Беше много об­лекчен. Соарес, както и всички останали, вярваше на симулацията му „Кинкейд – президент“. Това веро­ятно означаваше, че Соарес не знаеше, че той беше Саботьора. Но какво знаеше, че да реши, че си струва да опита изнудване?

— Аз също бих пийнал.

Кинкейд пренебрегна молбата. Въпреки че можеше да е от полза да го напие, от много по-голяма полза щеше да е да покаже на малката невестулка къде му е мястото.

— Абсолютно прав си за политическите ми аспира­ции. Тъй че хайде да приключим с игрите. Нахълтал си тук с цел. Каква е тя? Какво искаш?

— Казах ви. Пари.

— Защо да ти давам пари? За какво?

— Не ставайте глупав, сенатор. За да не разкрия, че държите контролен пакет в „Подводни стълбове и кесон Юниън“ на Сейнт Луис, Мисури.

Саботьора прикри изумлението си, но беше на ко­съм. Усети как краката му се подгънаха и този път не можеше да обвини Ема Комдън.

— Какво те наведе на тая идея?