Unknown

— Оценявам откровеността ти, Бел. Няма да ме има вечно, а до голяма степен съм единственият близък, когото тя има. Искам да я видя устроена, преди да ме сполети нещо.

Бел стана.

— Лилиан би могла да се устрои много по-зле от Арчи Абът.

— Също така много по-зле от това да стане Първата дама на Съединените американски щати.

— Тя е много способна млада жена – отвърна Бел неутрално. — Ще отиграе всяка ръка, която й се падне.

— Не бих искал да й се налага.

— Разбира се. Кой баща би го искал? А сега, позво­лете аз да ви попитам нещо, сър.

— Давай.

Бел седна отново. Колкото и да му се искаше да се събере с Марион, притесняваше го един въпрос, на който трябваше да получи отговор.

— Наистина ли вярвате, че сенатор Кинкейд има шанс за номинацията?

Чарлз Кинкейд и Ема Комдън бяха минали мъл­чаливо покрай настойчиво пухтящата парна машина на специалния вагон, през мрачните коловози далече от блясъка на електрическите светлини. Там, където свършваше баластът, положен за новите релси, стъ­пиха на земята на новото сечище, разчистено за транзитната линия.

Звездите грееха ярко в тънкия планински въздух. Млечният път изпълваше нощния мрак като бяла река. Госпожа Комдън заговори на немски. Гласът й бе приглушен от козината на яката й.

— Внимавай да не дърпаш много силно опашката на дявола.

Кинкейд отвърна на английски. Немският му, усъвършенстван през десетте години следване инженерство в Германия и работата му за германските ком­пании, строящи Багдадската железница, беше добър като нейния. Но последното, което му трябваше, бе някой да донесе, че го е чул да говори на чужд език с любовницата на Озгуд Хенеси.

— Ще ги надвием — каза й. — Много преди да са раз­брали кои сме и какво искаме.

— Но на всеки твой ход Айзък Бел те надиграва.

— Бел няма представа какво съм замислил – отвър­на Кинкейд презрително. – Толкова съм близо, Ема. Банкерите ми в Берлин са готови да ударят в мига, в който доведа компания „Южен Пасифик“ до бан­крут. Тайните ми холдинги ще я изкупят за пенита и ще заграбя контролните пакети във всяка железница в Америка. Благодарение на „строителството на им­перия“ на Озгуд Хенеси. Никой не може да ме спре.

— Айзък Бел не е глупак. Нито Озгуд.

— Достойни противници – съгласи се Кинкейд, – но винаги на няколко стъпки назад. — А в случая с Бел, помисли той, без да го каже на глас, детективът едва ли щеше да преживее нощта. Стига Филип Доу да се окажеше толкова точен, колкото по принцип си беше.

— Трябва да те предупредя, че Франклин Мауъри става подозрителен за моста си.

— Твърде късно е да направи каквото и да било.

— Струва ми се, че започваш да ставаш безразсъден. Толкова безразсъден, че ще те хванат.

Кинкейд се загледа към звездите и промърмори: Не могат. Имам тайните си оръжия.

Какви тайни оръжия?

— Например ти, Ема. Казваш ми всичко, което замислят.

— А аз какво имам?

— Всичко, което може да се купи с пари, когато ги спечелим.

— А ако искам нещо – или някой – който не може да се купи с пари?

Кинкейд се засмя отново.

— Ще бъда много търсен. Ще трябва да се наредиш на опашка.

— На опашка…? – Ема Комдън вдигна чувственото си лице към звездната светлина. Очите й блестяха мрачно. – Кои са другите ти тайни оръжия?

— Това е тайна – отвърна Кинкейд.

Съществуваше все пак нищожната вероятност Бел някак да оцелее от нападението и да извади достатъчно късмет да го надиграе отново. Тъй че не можеше да рискува да й каже за „езеро Лилиан“.

— Искаш да пазиш тайни от мен?

— Не се сърди. Знаеш, че си единствената, на която съм оставил възможността да ме предаде.

Нямаше полза да споменава за Филип Доу. Както и нямаше да каже никога на Доу за аферата си с Ема, започвала години преди тя да стане любовница на же­лезопътния президент.

Горчива усмивка разтегли устните й.

— Никога не съм познавала по-лош мъж от теб, Чарлз. Но никога не бих те предала.

Кинкейд отново се огледа наоколо, за да се уве­ри напълно, че никой не може да ги види. След това пъхна ръка под палтото й и я придърпа към себе си. Изобщо не се изненада, че не се възпротиви. Нито се изненада, че беше смъкнала всичките си дрехи, преди да се загърне в кожата.

— А какво имаме тук? – промълви той със загрубял от желание глас.

— Краят на линията – отвърна госпожа Комдън.

*** XXXVIII ***

— Стане ли дума за политика – изсумтя Озгуд Хене­си в отговор на въпроса на Бел, – вярвам, че всичко е възможно.

— Питам сериозно, сър. Вярвате ли, че Кинкейд ис­крено се кандидатира за президентския пост?

— Политиците са в състояние да се самозаблуждават във всичко, което съвпада с фантазиите им. Дали би могъл да бъде избран? Предполагам. Гласопода­вателите са способни на най-ужасни неща. Слава на Господа, че жените не гласуват. Щеше да бъде избран само заради външността му на хубаво момченце.

— Но би ли могъл да бъде номиниран? – настоя Бел.

— Това е същинският проблем.

— Зад него е Престън Уайтуей. Уайтуей трябва да смята, че има шанс.