Unknown

— Проявих любопитство кой ми плаща, за да лъжа за стълбовете. Прецених, че саботирането на най-големия мост в Запада би трябвало да си струва няколко долара, ако разбера откъде идват подкупите ми. Тъй, че отидох при стария си съквартирант от сиропиталището. Той се захвана с банкиране, когато аз започнах инженерството. Проучи лабиринт от холдингови компании. Лабиринтът се оказа джунгла, но старото приятелче е наистина добър. Накрая ги проследи чак до вас. Купили сте тайно достатъчно акции, кон­тролния пакет в компанията, която строи стълбовете за моста на каньон Каскейд.

Трябваше да се случи някога, помисли мрачно Кинкейд. Но никога не беше му хрумвало, че този провал щеше да го сполети като лоша шега: разкрит от си­рак, когото един добросърдечен строител на мостове бе взел под крилото си.

Кинкейд прехвърли набързо възможностите си. Да убие Соарес. Ако не тази нощ, то утре или вдругиден. Да изтръгне името на съучастника му и да убие и съ­квартиранта. За съжаление, Ерик Соарес му трябва­ше, за да продължи да крие истината за стълбовете. Ако изчезнеше, Мауъри моментално щеше да го за­мени с друг. При по-внимателен оглед и задълбочено преглеждане на фалшифицираните доклади на Ерик, всеки компетентен инженер, заел поста му, щеше да разбере, че крепежните стълбове не са достатъчно здрави, за да удържат моста, щом реката се вдигне.

— Работите за Саботьора, както и аз – каза Соарес.

— Сигурно трябва да съм благодарен, че не ме обви­няваш, че самият аз съм Саботьора.

— Не ме разсмивайте. Имате твърде голямо бъдеще като сенатор. Дори като президент, ако не ви издам.

„Отървахме се“, помисли Кинкейд. „На чисто.“

— Колко искаш?

— Тройно на това, което вашата компания „Подводни стълбове и кесон Юниън“ ми плаща, за да си затварям очите.

Кинкейд извади портфейла си.

— Мисля, че можем да го уредим.

Изобщо не беше изненадан колко дребни бяха мечтите на Соарес.

Айзък Бел най-после се измъкна от Озгуд Хенеси и забърза към спалните вагони. Докато минаваше през вагона на Хенеси „Нанси № 4“, Лилиан Хенеси излезе от салона си и прегради пътя му с бутилка „Мъм“. Беше сменила роклята си с прилепнал по тялото но­щен халат и беше свалила огърлицата си от перла и диамант, оголвайки гладката кожа на шията си. Ко­сата й беше спусната по раменете и светлосините и очи гледаха топло. Бутилката беше запотена от леда в кофичката и станиолът й беше откъснат. Но телта все още държеше корковата тапа на място.

— Подслушах – прошепна му тя. — Благодаря ти за това, което каза за Арчи.

— Казах само истината.

Тя пъхна бутилката в ръката му.

— За Марион. Кажи й „сладки сънища“ от мен.

Бел се наведе и я целуна по бузата.

— Лека нощ.

Спря в багажния вагон и поговори със сънения телеграфист. Нямаше спешни телеграми. Отвори задната врата на багажния, прекоси вестибюла и посегна към вратата на първия вагон със спални купета. Ус­мивка огря лицето му. Чувстваше се като хлапе. Ус­тата му пресъхна само при мисълта за Марион. Доб­ре, че имаха шампанското на Лилиан.

Бутна вратата и влезе в страничния коридор, със затъмнените в нощта прозорци отдясно и лъскавите орехови врати на купетата отляво. В другия край на коридора бързаше някакъв мъж. Имаше нещо крадли­во в движението му и Бел се спря, за да го огледа. Нисък до среден на ръст, облечен в черен костюм. Тъмна коса. Когато мъжът се обърна, за да излезе във вестибюла, Бел зърна за миг тънкия му като молив мустак и очилата в телена рамка.

Ерик Соарес, асистентът на Мауъри, явно напускаше купето му и се връщаше на кушета си във вагони­те „Пулман“. С мисълта, че часът бе ужасно късен за среща, особено след като старецът се бе задържал до късно на банкета, Бел остави на Соарес достатъчно време, за да мине в следващия вагон, вместо да го за­държи за разговор.

Най-сетне мина по коридора на трети вагон, излезе в задния вестибюл и прекоси свръзката към вестибю­ла на четвърти вагон.

Филип Доу чу, че идва някой, присви се още в киле­ра на шафнера и надникна през процепа на завеската. Слухът му подсказа, че не беше Айзък Бел, а по-дре­бен мъж, освен ако детективът нямаше изключително лека походка. Не забави покрай завесата, а премина бързо, сякаш минаваше през вагона със спалните ку­пета запътен към по-далечна част на влака. Предпо­ложението му се оказа вярно. Дребен мъж в черен костюм подмина купето на Марион Морган и изле­зе през задната врата, водеща към спалните кушети „Пулман“.

Минута след това чу по-тежки стъпки. Изчака, до­като мъжът подмине, преди да дръпне завесата. Точно така. По-висок от Кинкейд, облечен контешки от банкета, вървеше право към вратата на Марион Морган. Носеше бутилка шампанско и си тананикащ тихо „Тази нощ ще е горещо в старото градче“.

Доу чу думите на чикагската версия на песента главата си, когато затича безшумно, размахвайки палката си:

„Мисис Лиъри остави фенера в обора

и когато кравата го ритна,

смигна хитро и каза,

тази нощ ще е горещо в старото градче!

ОГЪН! ОГЪН! ОГЪН!“