Unknown

— Конструирането на железопътна линия не е нищо повече от справяне с наклона и водата. Колкото по-­равно е платното ти, толкова по-бърз е влакът ти.

— А водата?

— Проклетата вода ще подронва платното ти, ако не я отклониш.

— Поставям въпроса на вас, сенатор – каза Бел. – Какво прави един инженер гениален?

— Хитростта – отвърна Кинкейд.

— Хитростта? – повтори Хенеси и погледна Бел оза­дачен. – За какво по дяволите говориш, Кинкейд?

— Мълчание. Потайност. Хитруване. – Кинкейд се усмихна. Всеки проект изисква компромис. Сила срещу тежест. Скорост срещу цена. Това, което кон­структорът сграбчи в едната си шепа, предава с дру­гата. Гениалният инженер скрива компромиса. Нико­га няма да го видиш в работата му. Да вземем моста на господин Мауъри. За моето чирашко око, компроми­сът му е невидим. Мостът просто се извисява.

— Глупости — изръмжа Франклин Мауъри. – Това е просто математика.

Бел се обърна към Мауъри.

— Но вие сам ми казахте за инженерните компромиси едва на другия ден след аварията на завоя „Диамантения каньон“. Какво смятате вие, сър? Гениален инженер ли е нашият Саботьор?

Мауъри поглади разсеяно върха на острата си брада.

— Саботьора е показал знания за геология, експло­зиви и железопътно платно, да не говорим за поведе­нието на локомотивите. Ако не е инженер, сбъркал е призванието си.

Ема Комдън се върна, загърната до брадичката в кожено палто. Яката покриваше хубавото й лице. Също такава кожена шапка стоеше елегантно кривната над косата й, а тъмните й очи искряха.

— Хайде, Озгуд. Да се поразходим покрай коловоза.

— Защо, по дяволите?

— Да погледаме звездите.

— Звездите? Навън вали.

— Бурята отмина. Небето е ясно.

— Студено е – възрази Хенеси. — А и ме чакат теле­грами за пращане, щом Лилиан угаси проклетата си цигара и си вземе бележника. Кинкейд, ще изведеш госпожа Комдън на разхода, нали? Бъди така добър.

— Разбира се. За мен ще е удоволствие, както вина­ги. – Кинкейд взе палтото си, предложи ръката си на госпожа Комдън и слязоха на платното.

Бел стана раздразнено, изгубил търпение да се вър­не при Марион.

— Е, ще ви оставя с работата ви, сър. Ще си лягам.

— Остани още малко с мен… Лилиан, ще ни извиниш ли?

Погледна го озадачена, но не възрази и се оттегли купето си в „Нанси № 2“.

— Малко пиене?

— Пих достатъчно, благодаря ви.

— С чудесна жена си се свързал.

— Благодаря, сър. Чувствам се много щастлив. – И се надяваше скоро да го докаже.

— Напомня ми за жена ми… Момичето си го бива. Какво знаеш за своя приятел Абът?

Бел го погледна изненадан.

— С Арчи сме приятели още от колежа.

— Що за човек е?

— Трябва да попитам защо питате. Приятел ми е.

— Разбирам, че дъщеря ми проявява интерес към него.

— Тя ли ви каза това?

— Не. Научих го от друг източник.

Бел помисли за миг. Госпожа Комдън не беше в Ню Йорк, а беше останала в Запада с Хенеси.

— След като ме пипате за мой приятел, трябва да ви попитам кой ви каза това.

— Кинкейд. Кой друг според теб? Беше с нея в Ню Йорк, когато се запозна с Абът. Моля да ме разбереш, Бел, напълно наясно съм, че би могъл да каже какво ли не, за да подрони репутацията на всеки съперник за ръката й… Която ще получи само през трупа ми.

— И този на Лилиан, предполагам – отвърна Бел. Подхвърлянето му предизвика усмивка.

— Макар че – продължи Хенеси, – трябва да при­зная, че тези приказки за президент са нов повод за размисъл. Може да съм подценявал Кинкейд… – Ста­рецът поклати глава удивен. – Винаги съм казвал, че бих предпочел павиан в Белия дом, вместо Теодор Рузвелт. Трябва да внимаваме с желанията си. Не Кинкейд поне би бил моят павиан.

— Щом сте готов да приемете павиан в Белия дом – попита Бел, – бихте ли го приел и за свой зет?

Хенеси отклони въпроса, като каза само:

— Питам те за приятеля ти Абът, защото когато се наложи да претегля кандидати, искам да знам какъв е изборът ми.

— Добре, сър. Сега разбирам. Ще ви кажа каквото знам. Арчи Абът – Арчибалд Ейнджъл Абът IV е чудесен детектив, майстор в маскировката, добър с юмруците, ловък с ножа, убийствен като стрелец и верен приятел.

— Мъж, с когото да тръгнеш по реката? — попита с усмивка Хенеси.

— Безрезервно.

— А състоянието му? Толкова беден ли е, колкото Кинкейд твърди?

— Преживява с детективската си заплата – отвърна Бел. – Семейството му изгуби всичко в Паниката от 1893 г. Майка му живее при семейството на шурея си. Преди това бяха заможна фамилия, като старите нюйоркски фамилии по онова време, с добра къща, в приличен квартал.

Хенеси го погледна рязко.

— Би ли могъл да е зестрогонец?

— Два пъти се отдръпна от две богати млади дами, чиито майки с радост щяха да ги омъжат за такава из­тъкната фамилия като Абът. Едната беше единствено­то дете на собственик на параходна линия, другата – дъщеря на текстилен магнат. Можеше да има, която и да е от двете, ако бе поискал. И в двата случая бащите дадоха да се разбере, че биха го взели в бизнеса си или, ако предпочита да не работи, просто да го издържат.

Старият мъж го изгледа твърдо. Бел издържа погледа без усилие.

Най-сетне Хенеси заяви: