Unknown

— Не закова ли сенаторът хубаво Жълтата напаст право в главата?

— Построихме трансконтиненталната железница с Джон Китаеца – отвърна Хенеси. – Това го прави съв­сем добър за мен.

Франклин Мауъри се надигна от масата, хвърли поглед към Уайтуей и промърмори:

— Следващия път, когато влакът ви се плъзне през билото Донър, погледнете зидарията им.

Уайтуей, глух за възраженията, се ухили на Марион.

— Бас слагам, че старият Айзък тука аплодира раз­бирането на сенатор Кинкейд за заплахата, след като той беше отличният ни детектив, който спря побърка­ния от опиум китаец.

Според Бел хиленето на Уайтуей към Марион за­почваше опасно да се доближава до похотливост. В смисъл, опасно за самия Уайтуей.

— Мотивацията изглежда са били пари – отвърна Бел сдържано. И добави, избягвайки ритането на Ма­рион под масата: – Нямаме доказателство, че човекът, който му е платил, е пушил нещо по-силно от тютюн.

Мауъри взе бастуна си и закуцука към верандата. Бел побърза да му задържи вратата, тъй като младият му асистент не беше сред поканените на банкета. Мауъри закрета по покритата веранда и се подпря на перилото с изглед към реката.

Детективът го загледа с любопитство. Инженерът се беше държал странно през целия ден. Сега се взираше с присвити очи към стълбовете на моста, осветени от електрическите лампи на арката. Старият мъж изглеждаше хипнотизиран.

— Голяма гледка е долу, нали?

— Какво? Да, да, разбира се.

— Има ли някакъв проблем, сър? Не се ли чувствате добре?

— Водата се вдига – каза Мауъри.

— Много дъжд валя. Всъщност, май отново започва.

— Дъждът само го влошава.

— Моля, сър?

— От хиляди години реката се е спускала от плани­ните под стръмен наклон – отвърна Мауъри все едно, че четеше лекция по учебник. — При такъв наклон безброй тонове нанос се изсипва във водата. Абразив­ни материали – пръст, пясък, чакъл, камъни. Разравят речното корито по-дълбоко и по-широко. Междувре­менно повличат още повече нанос. Там, където реч­ният наклон намалява, реката отлага този материал. Минавайки през низината, на която е построено това градче, реката се уширява и започва да криволичи. Каналите й се заплитат като плитка. След това се струпват тук в дефилето и отлагат тонове и тонове утайка. Само Бог знае колко има оттук до дъното.

Изведнъж вдигна глава и погледна Бел в лицето. Чертите му се бяха изопнали като на череп на рязката електрическа светлина.

В Библията ни казва, че глупавият човек строи къщата си върху пясък. Но не ни казва какво да правим, когато нямаме никакъв избор, освен да строим пясък.

— Предполагам, че затова ни трябват инженери. – Бел се усмихна окуражително, усетил, че инженерът се готвеше да му каже нещо, което не смееше да изрече.

Мауъри се изсмя, но без усмивка.

— Заби пирона право в главата, синко. Точно затова се доверяваме на инженерите.

Вратата зад тях се отвори.

— Връщаме се на влака – извика Марион. – Госпо­дин Хенеси е уморен.

Благодариха на домакините си и се сбогуваха. Чарлз Кинкейд дойде с тях, предлагайки ръката си на Франклин Мауъри за опора. Айзък подаде ръка на Марион, докато вървяха през дъжда към подножието на стръмната товарна линия.

Тя му прошепна:

— Ще се извиня с умора от дългото си пътуване и ще си легна.

— Не си прекалено уморена за едно почукване на вратата, надявам се?

— Ако ти не го направиш, аз ще почукам на твоята.

Качиха се на пътническия вагон на „Змийската линия“, в който бяха пристигнали. Три локомотива отпред и два отзад бавно ги подкараха по стръмни­те серпентини нагоре към платото, където бе спрян специалният влак на Хенеси на страничния коловоз. Прозорците му светеха гостоприемно.

— Заповядайте горе, господа – разпореди се Хенеси. – Бренди и пури.

— Мислех, че си уморен – каза Лилиан.

— Уморен от брътвежите на бизнесмени – сряза я Хенеси. – Дами, за вас има шампанско във вагон-ресторанта, докато господата изпушат по една.

— Няма да се отървеш от мен – заяви Лилиан.

Госпожа Комдън също остана, като се настани кротко в един стол в ъгъла с плетиво в ръцете си.

Марион Морган пожела лека нощ на компанията и се запъти към купето си.

Айзък Бел реши да изчака от благоприличие, като продължи да наблюдава внимателно Кинкейд.

Филип Доу надникна иззад завесата, когато чу, че от предния вестибюл някой влиза в спалния вагон. Зърна красива жена, която се приближаваше към сервизното помещение на шафнера. Носеше черве­на рокля с пищно колие от червени рубини. Такива демонстрации на богатство обикновено събуждаха интуитивен гняв в профсъюзния деец. Щастливата усмивка на дамата обаче го завладя. Жени, красиви като нея, със сламено руса коса, с дълга изящна шия, с тънко кръстче и морско зелени очи, винаги се усмихваха все едно, че се гордеят с външността си. Тази изглеждаше различно. Усмихваше се от щастие.

Надяваше се да не спре на вратата на Марион Мор­ган. Ужасяваше го мисълта, че ще трябва да убие та­кова прелестно същество. Но тя все пак спря и влезе в четвърто купе. Никога не беше убивал жена. Не ис­каше да го направи сега. Но и не гореше от желание да срещне палача.