Unknown

Филип Доу проследи замислено маршрута с маникюрирания си пръст. До степента, в която можеше да изпитва чувства към когото и да било, харесваше сенатора. Никога нямаше да забрави как му беше по­могнал, след като всеки друг щеше да го предаде за наградата. Плюс това, Кинкейд знаеше как ставаха нещата. Беше доста добър план, чист и простичък. Въпреки че жената можеше да създаде неприятност. След като палачът го чакаше в Айдахо, не можеше да си позволи да го заловят. Щеше да се наложи да убие и нея, преди да е запищяла.

Палката беше логичният избор. Пистолетите бяха шумни, разбира се, докато с ножа и най-малката греш­ка можеше да вдигне голям вой. Освен това, доколкото помнеше, в проклетия си буен живот беше убил повече врагове с палка, отколкото с пушки, ножове и взривове взети заедно. Концентрираната тежест на оловната топка се наместваше в слепоочието на човек толкова здраво, че обикновено трошеше костта и винаги пръскаше мозъка.

— Да ви попитам нещо, сенатор.

— Какво?

— Тръгнали сте да унищожите Озгуд Хенеси, нали?

Кинкейд извърна очи, та Доу да не разбере, че е на косъм да му пръснат черепа с ръжена на камината.

— Защо питаш? – попита сенаторът.

— Бих могъл да ви го убия.

— О. – Кинкейд се усмихна. Доу просто се опитваше да помогне. – Благодаря, Филип. Но предпочитам да го оставя жив.

— Отмъщение. – Доу кимна. – Искате да разбере какво му правите.

— Правилно – излъга Кинкейд. Отмъщението беше за глупаците. Дори заради хиляда обиди, отмъщение­то не си струваше неприятностите. Ненавременната смърт на Озгуд Хенеси щеше да осуети всичките му планове. Лилиан, наследничката му, беше само на двайсет. Банкерите на Хенеси щяха да подкупят ле­гализиран съдия да назначи попечител, който да пази интересите й. Самият Дж. П. Морган щеше да се до­копа до тази възможност да контролира „Южен Пасифик“, като вземе Лилиан Хенеси под опеката си. Всичко това изобщо нямаше да помогне на плановете на Чарлз Кинкейд да стане първият сред „привилеги­рованото малцинство“.

Филип Доу отново насочи вниманието си към схе­мата. Предвиди нов проблем.

— А ако шафнерът е на мястото си?

— Едва ли, толкова късно. Ако се окаже там, как ще се оправиш с него си е твоя работа.

Филип Доу поклати глава.

— Не убивам работещи хора. Освен ако нямам избор.

Саботьора го погледна заинтригуван.

— Той е само един шафнер. Дори не е бял.

Доу се изправи с помръкнало лице и очи, черни и твърди като антрацит.

— Най-лошата работа на влака е най-добрата, която хората им могат да получат. Всеки е шеф на шафнера на спалния вагон. За мен това го прави работещ човек.

Саботьора никога не беше срещал профсъюзни ли­дери, които приемат с радост чернокожи в работни­ческото си движение. Побърза да успокои ядосания убиец.

— Ето, вземи това.

Подаде на Доу шестолъчна сребърна звезда.

— Ако прецениш, Филип, че ще е безопасно просто да заповядаш на шафнера да се разкара от влака, по­кажи му това.

Доу претегли значката в шепата си и прочете над­писа.

— Капитан на железопътната полиция „Южен Пасифик“? – Усмихна се, явно облекчен, че няма да се налага да убива шафнера. – Горкият, няма да спре да бяга чак до Сакраменто.

*** XXXVI ***

Марион Морган пристигна от Сан Франциско едва час преди банкета на Престън Уайтуей в чест на Озгуд Хенеси. Лилиан Хенеси я посрещна сърдечно на специалния влак и я отведе до купето й в четвърти вагон. Предложи да остане, за да помогне на Марион с тоалета й, но за годеницата на Айзък Бел скоро стана ясно, че главната цел на красивата млада наследничка бе да я разпита за Арчи Абът.

Айзък Бел вече беше слязъл до градчето, за да ог­леда караулните помещения, охраняващи стълбовете на моста над каньон Каскейд. Поговори строго с ка­питана на охраната, като му напомни за трети път, че постовете му трябва да се сменят на различни интер­вали, за да не може някой нападател да предвиди на какво ще се натъкне. Временно удовлетворен, забър­за към хижа Каскейд.

Представляваше голяма дървена постройка, укра­сена отвътре с препариран дивеч, черги „навахо“, гру­би мебели, по-удобни, отколкото изглеждаха, и газо­ви лампи с абажури „Луис Комфорт Тифани“. Докато сваляше шлифера си над тъмносиния смокинг, оркес­търът загряваше с „Тази нощ ще е горещо в старо­то градче“. Няколко мига по-късно пристигна Озгуд Хенеси с мисис Комдън, Лилиан, Франклин Мауъри и Марион.

Айзък си помисли, че Марион изглежда зашеме­тяващо в червената рокля с дълбоко деколте. Ако никога до този миг не беше я виждал, щеше да отиде право при нея и да я помоли да се омъжи за него. Зелените й очи искряха. Беше прибрала русата си коса високо над главата и пазвата й бе изящно прикрита с рубиненото колие, което й беше подарил за рождени, й ден. Беше махнала превръзката, която покриваше раната на бузата й от разлетялото се стъкло. Малко руж я скриваше от всяко око, освен от неговото.

— Добре дошла в каньон Каскейд, мис Морган – усмихнат я поздрави той официално. Имаше твърде много хора наоколо, за да я награби в прегръдката си.

— Никога не съм ви виждал толкова красива.