Unknown

— Толкова съм щастлива, че ви виждам – отвърна му тя с усмивка.

Престън Уайтуей, следван плътно от сервитьорите с шампанско, зачервен така, сякаш вече бе изпил ня­колко чаши, забърза да ги поздрави.

— Здравей, Марион. – Приглади русите си къдрици. – Изглеждаш страхотно. О, здрасти, Бел. – Как върви локомобилът ти?

— Върхът е.

— Ако поискаш да го продадеш…

— Не.

— Е, приятна вечеря. Марион, настанил съм те меж­ду мен и сенатор Кинкейд. Имаме да обсъдим много служебни неща.

— Аз ще се оправя с това – измърмори Озгуд Хенеси. Тръгна направо към челната маса и хладнокръвно размести всички картички на местата.

— Татко – възрази възмутено Лилиан. – Неучтиво е да разместваш картичките за местата.

— Ако искат да ме почетат, могат да започнат, като ме настанят между двете най-добре изглеждащи дами залата, които не са ми дъщери. Теб те поставих до Кинкейд, Лилиан. Тежка работа е, но някой трябва да я свърши. Бел, теб те преместих между Уайтуей и мис Морган, та оня вестникар да престане да зяпа в роклята й. Е добре, хайде да ядем!

Още щом Филип Доу стъпи на огромния железо­пътен възел на каньон Каскейд, спря го железопътен полицай.

— Къде отивате, господине?

Доу изгледа хладнокръвно ченгето и показа шестлъчата сребърна звезда.

Ченгето залитна назад с такава паника, че само дето не падна.

— Съжалявам, капитане. Забравих, че съм ви виж­дал преди.

— По-добре да съжалиш, отколкото да страдаш. – Доу беше двойно зарадван, че получи значката. Чен­ге, което го беше виждало преди, щеше да има остра памет за постери на издирвани престъпници.

— Мога ли да помогна с нещо, капитане?

— Да. Трай си до сутринта. Как се казваш, полицай?

— Маккинли, сър. Дарън Маккинли.

— Ще бъдеш в дясната страна на доклада ми, Мак­кинли. Едва стъпих на обекта и ме забеляза. Браво.

— Благодаря, капитане.

— Продължи обиколките.

— Слушам, сър.

С отривисти крачки, разчитайки на костюма и бом­бето си, че ще изглежда като служебно лице, съвсем на място сред маневрените машини, местещи товарни композиции, Доу започна обхода си между коловозите. Най-отпред специалният влак на Озгуд Хенеси грееше златен и червен отвъд резкия блясък на светлините на моста. Специалният влак на президента на железницата беше спрян на издигнат страничен коловоз с гледка към целия обект.

Бел потанцува с Марион при смяната на блюдата.

— Кога ще ми позволиш да те науча на онзи бавен валс „Бостън“?

— Не и докато свирят „Тази нощ ще е горещо в старото градче“.

Престън Уайтуей се приближи с намерението да ги прекъсне, но острият поглед на детектива на Вае Дорн го разубеди и той се върна на дансинга с госпожа Комдън.

Десертът беше печена „Аляска“, смес от кекс и сладолед в белтъчна глазура. Гости, които никога до­сега не бяха стигали на изток от Мисисипи се кълня­ха, че с нищо не отстъпва от сервираното в прочутия ресторант „Делмонико“ в Ню Йорк Сити.

Споменаването на Ню Йорк напомни на Лилиан Хенеси за Арчи Абът.

— Каква усмивка само – подхвърли Чарлз Кинкейд, прекъсвайки мислите й.

— Очаквах словото ти – сряза го тя.

Бел чу и й се ухили дискретно.

Лилиан забеляза, че Айзък беше необичайно тих и сериозен въпреки компанията на красивата му годени­ца. Тих почти колкото притеснения на вид Франклин Мауъри. Нещо наистина го безпокоеше. Пресегна се над Кинкейд и потупа доброто старче по ръката. Той кимна разсеяно. След това Престън Уайтуей почука с лъжица по една чаша и двойната редица пълни зачер­вени лица около дългата маса се извърнаха в очакване.

— Господа. И дами… – Вестникарският издател удостои с поклон Ема Комдън, Лилиан Хенеси и Марион Морган, единствените жени в салона на хижата. – За мен е чест, че благоволихте да ме поканите, за да поздравим великите строители на железопътната ли­ния „Южен Пасифик“. Докато те напредват неуморно към крайната си цел, нека знаят, че нашите молитви винаги са с тях. Да се надяваме, че пламенното ни въз­хищение към успехите им ще ги вдъхнови още повече. Строителите правят Америка велика и за нас е висока чест, че сме в компанията на едни от най-дръзките строители в Запада.

— Вярно! Браво! – отекнаха възгласите до тавански­те греди. Калифорнийците станаха като един и заръкопляскаха силно. Озгуд Хенеси закима благодарно.

— И както аплодираме тези хора, които строят с ръ­цете си и със сърцата си, така умоляваме настойчиво друг един мъж в тази великолепна банкетна зала да построи бъдещето на нашата велика страна със свое­то лидерство и мъдрост. Имам предвид, разбира се, нашия добър приятел, сенатор Чарлз Кинкейд, кой­то, вярвам, би могъл да направи точно сега заявление, което ще зарадва сърцето на всеки мъж и жена в тази зала. Сенатор Кинкейд.

Кинкейд стана усмихнат, за да приеме аплодисмен­тите. Изчака ръкоплясканията да заглъхнат, взрян във възхитените лица, втъкнал палци на ревера. Обърна се, усмихна се на Лилиан и погледна Озгуд Хенеси в лицето. След това извърна погледа си към главите на елени и мечки гризли, увиснали на дървените стени.