Unknown

Вагоните, докарали траверсите по лъкатушещата по стръмните склонове линия от далечната компания за дървен материал „Източен Орегон“, сега караха дъски и греди. Цял влак с дърводелци сглобяваха депа с ламаринени покриви за локомотивите, електростан­ции с динамо машини за електричество, ковашки ра­ботилници, кухни, бараки за строителните бригади, конюшни за мулета и коне.

Пробил през последния тунел, прикачил линията с моста и свързан чрез него със стратегически железо­пътни възли, Хенеси вече можеше да докарва хора и материал пряко от Калифорния. Задачата с охранява­нето на шестстотин и петдесет километровото трасе, както и на моста, се падаше на детективите на Вая Дорн и железопътната полиция на „Южен Пасифик“. Айзък Бел настоя пред Ван Дорн да заеме части от ар­мията на САЩ, за да подпомогнат изтънялата им сила.

На дванайсет километра над моста на каньон Каскейд, гората на компания за дървен материал „Изто­чен Орегон“ кънтеше от сутрин до мрак от непрес­танната сеч на двуострите брадви. Модерни тежки рудани свличаха дървени трупи от най-стръмните склонове. „Парни магарета“ – мощни стационарни парни машини – въртяха барабани с телено въже, които влачеха трупите до дъскорезната по платно от дебели греди. Траверса след траверса се изсичаше, подравняваше и отпращаше с фургони по ужасните пътища надолу. Щом работата спреше през нощта, изтощените дървосекачи чуваха далечния писък на ло­комотивни свирки, които им напомняха, че и докато спяха, железният път гладува за още дърво.

За коларите, които доставяха гредите на възела, разстоянието между моста и лагера изглеждаше не дванайсет, а сто и двайсет километра. Планинските пътища бяха толкова неравни, че Джийн Гарет, амби­циозният и алчен началник на дъскорезницата, беше благодарен на Паниката, докарала тези трудни вре­мена. Ако икономиката бе процъфтявала, фабриката щеше да е в недостиг на работна ръка. Мулетарите щяха да си потърсят работа другаде, вместо да кате­рят планините за поредния товар. А дървосекачите, спуснали се на издълбани от дърва канута по речните бързеи, за да отпразнуват съботните нощи след пла­щането на надниците, нямаше да извървят дванайсет километра обратно, за да работят в неделята.

До дърводобивния лагер се запълваше огромно из­куствено езеро. Калната вода се свличаше ежедневно от склоновете на естествената чаша, оформена там, където при река Каскадата се събираха три хълма. Четвъртата страна представляваше груба язовирна стена, построена от изтъркаляни камъни и дървени трупи. Издигаше се на петнайсет метра над първона­чалния зид, вдигнат за воденичен улей, който да за­хранва трионите. Сега енергията идваше от парните магарета, които новите собственици на дъскорезница „Източен Орегон“ бяха докарали на части с волски коли. Първоначалното езерце бе изчезнало под непрекъснато пълнещия се язовир. Хамбарите за мулета, бараките и кухните, бяха премествани два пъти заради вдигащата се вода.

Саботьора се гордееше с този язовир.

Беше го замислил на принципа на вировете, строени от бобрите, които задържаха водата, без да я спи­рат напълно. Замисълът му включваше гигантски дънери вместо съчки и двуметрови канари вместо бучки кал. Номерът беше да задържи достатъчно от водния поток, за да напълни езерото, като в същото време пропуска толкова, че надолу по течението всичко да изглежда нормално. И да изглеждаше нивото на река­та малко по-снижено от обичайното за късната есен, малко обитатели щяха да го забележат. А тъй като мостът над каньон Каскейд бе новопостроен, стари­те маркери за водното ниво липсваха, така че нямаше как да се сравни речният поток, кипящ около подпор­ните каменни стълбове.

Директорът Гарет изобщо нямаше да запита за предназначението на бента, нито за огромната инвес­тиция в обект, твърде отдалечен за доставяне на дър­вен материал, с който да се изплати вложеното. Фиктивната корпорация на Саботьора, която тайно беше изкупила дърводобивното предприятие, плащаше на директора на дъскорезницата тлъст бонус за всяка дъска и траверса, доставена на строежа на линията. Гарет се интересуваше само как да изстиска още мал­ко работа от дървосекачите си, преди зимата да го принуди да затвори.

Езерото продължаваше да набъбва с есенните дъж­дове, напълнили безбройните потоци и бързеи, вли­ващи се в реката. С горчив хумор Саботьора беше нарекъл езерото „Лилиан“ на упоритото момиче, което го бе отхвърлило. Пресметна, че вече над милион тона вода бяха напълнили дълбокото дефиле. Езеро „Лилиан“ представляваше милионтонна застрахова­телна полица в случай, че дефектите, които бе вградил в моста на каньон Каскейд, не го накараха да рухне от само себе си.

Обърна коня си и подкара нагоре по пътеката око­ло километър и половина до дървената барака, скътана в сечище край един извор. До нея под брезентов на­вес бяха струпани дърва за огрев. От комина от кал и съчки се вдигаше дим. Единственият прозорец гледаше към пътя. Отвори за пушечна стрелба по четирите стени на колибата осигуряваха 360 градуса огнево поле.