Unknown

Филип Доу излезе пред вратата. Беше стегнат хлад­нокръвен четирийсетгодишен мъж, гладко обръснат, с гъста къдрава черна коса. Родом от Чикаго, беше облечен в нелепи за обиталището си тъмен костюм и бомбе.

Пронизващият му поглед и хладното лице можеха да са на полицай ветеран, на армейски снайперист или на професионален убиец. Беше последното, с награда от десет хиляди долара „жив или мъртъв” за глава­та му, обявена от Асоциацията на собствениците на мини. За шестнайсет години жестоки удари в Кьор д’Алейн, Филип Доу беше убил, по собствените му думи, „мнозина плутократи, аристократи и всякакви други плъхове.“

Хладнокръвен, с талант на лидер и със строг ко­декс за лична чест, която поставяше лоялността над всичко, Доу представляваше рядко изключение от правилото на Чарлз Кинкейд, че никой съучастник, който е видял лицето му не оцелява, още по-малко ако знаеше истинската му самоличност. Кинкейд беше предложил убежище, когато убийството на губернатор Стюненберг беше направило територията на северен Айдахо твърде опасна за Доу. Убийственият майстор на палката, ножа, пистолета и експлозива пребиваваше жив и здрав в колибата си в дървосекаческия лагер на Саботьора, трогателно благодарен и абсолютно лоялен.

— Айзък Бел слиза до хижата за банкета тази вечер. Разработил съм план за засада.

— Ченгетата на Ван Дорн не са лесни за убиване – отвърна Доу. Каза го като факт, не като оплакване.

— Някой от момчетата ти не е ли навит да щракне капана?

„Момчетата“ на Доу бяха група закоравели дървосекачи, които беше стегнал в опасна банда. Много от тях бягаха от закона, откъдето идваше и привлекател­ността на отдалечения обект на компания за дървен ма­териал „Източен Орегон“. Повечето от тях бяха гото­ви да извършат убийство срещу заплащане, вместо да превиват гърбове в сеченето на дърва. Чарлз Кинкейд никога не се занимаваше пряко с тях – никой не знаеше за връзката с него – но под командата на Доу бандитите разширяваха обхвата на Саботьора, било за устройване на нападение на железопътната линия или за тероризиране на платените му, но колебливи понякога извър­шители. Беше изпратил двама от тях до Санта Моника, за да убият ковача, който беше видял лицето му. Но ковачът беше изчезнал, а дървосекачите избягаха. Ре­хаво залесената слънчева Южна Калифорния не беше безопасно място за мускулести, мустакати, облечени във вълна дървари с цена, обявена за главите им.

— Лично ще го направя – заяви Доу.

— Идва жена му – каза му Саботьора. – Предполага се, че ще бъде разсеян. Това би трябвало да ги улесни да го изненадат.

— Все пак ще го направя сам, сенатор. Това е най-­малкото, което мога да направя за вас.

— Оценявам добрината ти, Филип – каза Кинкейд, съзнавайки, че самолюбието на Доу изискваше по-архаична формалност на изразяване.

— Как изглежда този Бел? Чувал съм за него, но никога не съм го виждал с очите си.

— Айзък Бел е приблизително с моя ръст… Всъщ­ност, съвсем малко по-висок. Фигурата му е като моя­та, но може би малко по-слаб. Строго лице, като на човек на закона. Жълта коса и мустаци. И, разбира се, ще бъде облечен изискано за банкета. Ела, ще ти покажа схемата. Жената е отседнала на влака на Хенеси. Моментът, в който да го направиш, е късно през нощта, след като се върнат от банкета. Хенеси има проблем със спането. Винаги кани гостите си за чаш­ка преди лягане….

Влязоха в бараката, поддържана безукорно от Доу. На мушамата на масата Саботьора разпъна скица, описваща специалния влак на Хенеси.

- От локомотива и тендера назад, първи е личният вагон на Хенеси, както и вторият. След това е багаж­ният, с пътека през него. Вагоните с лични купета, трети и четвърти, са зад него, след това вагон-ресто­ранта, спалните вагони „Пулман“, салонът. Багажни­ят ги отделя. Никой не минава през него без покана. Годеницата на Бел ще е в четвърти вагон, четвърто купе, най-задното. Бел е в четвърти вагон, първо купе. Тя ще си легне първа. Той ще се задържи за благоприличие.

— Защо?

— Все още не са женени.

Филип Доу изглеждаше объркан.

— Същото като уикенд извън града, само че е влак – обясни Кинкейд. – Любезен домакин урежда спални за любовните връзки на гостите си, тъй че на никого да не се налага да стъпва много дълго на пръсти по коридора. Всеки знае, разбира се, но не се знае „публично“, ако ме разбираш.

Доу сви рамене, сякаш искаше да каже, че е по-важно да се убиват аристократите, отколкото да ги разбира човек.

— Бел ще влезе в четвърти вагон от предния край, на връщане от апартамента на Хенеси. Ще мине до задния и ще почука на вратата й. Щом я отвори, за да го пусне, ти ще се появиш от нишата – мястото на шафнера. Препоръчвам палка, тъй като е тихо, но, разбира се, тези подробности оставям на теб.