Unknown

Озгуд Хенеси четеше конско на адвокатите си, след като беше съдрал кожите на банкерите си за лошите новини от Уолстрийт, когато заседанието бе прекъснато от нисък, симпатичен на вид тип с тънка вратовръзка, жилетка, кремаво бяла шапка „Стетсън“ и старомоден патлак за единична стрелба 44 калибър в кобура на бедрото.

— Извинете, господа. Съжалявам за прекъсването.

Адвокатите на железницата вдигнаха глави и лицата им засияха от надежда. Всяко прекъсване, извадило от релсите разгневения им президент, беше дар от Небесата.

— Как минахте през кондуктора ми? – попита ядосано Хенеси.

— Уведомих кондуктора ви – и джентълмена детектив с пушката – че съм Крис Данис, съдия-изпълнител на Съединените щати. Имам съобщение от господни Айзък Бел за господин Ерастъс Чарни. Господин Чарни случайно да е тук?

— Аз съм – заяви пълният Чарни с провисналата гуша. – Какво е съобщението?

— Арестуван сте.

Куршумът от пушката „Уинчестър“, който замалко не беше свалил ренегата телеграфист Рос Паркър от коня, беше разкъсал десния му бицепс и бе надупчил мускула с парчета счупена кост. Според доктора бе извадил късмет, че раменната му кост не е пробита, а е само нащърбена. Паркър не се чувстваше късметлия. Две и половина седмици след като детективът на Ван Дорн с провлечения тексаски говор го беше прострелял и бе убил двама от най-добрите му хора, болката все още бе толкова силна, че главата му се замая от вдигането на ръката, за да превърти ключа в пощенската си кутия.

Още повече го заболя, когато бръкна вътре, за да извади писмото от Саботьора. Болеше го дори докато режеше плика с автоматичния си нож. Паркър изруга на ум частното ченге, което го беше простреляло. Наложи се да се подпре на тезгяха, докато вадеше багажния билет, който се беше надявал да намери.

Ежедневната пощенска картичка на метеорологичното бюро с отпечатаната на нея прогноза седеше на тезгяха в метална рамка. Пощальонът я носеше всеки ден във вдовишката ферма извън градчето, където Паркър се възстановяваше. Днешната прогноза беше също като вчерашната и онзиденшната: още вятър и още дъжд. Поредната причина да се махне от Сакраменто, докато все още бе възможно.

Паркър отнесе багажния билет на гарата и прибра оставения от Саботьора пътен сак. Вътре намери обичайните пачки с двайсетдоларови банкноти заедно с карта на Северна Калифорния и Орегон, показваща къде трябва да се срежат жиците. Имаше и кратка бележка: „Започни веднага.“

Ако Саботьора смяташе, че Рос Паркър ще хукне да се катери по телеграфни стълбове с гръмната ръка и с двама от бандата му застреляни, въобще не беше познал. Плановете му, свързани с тази торба пари не включваха да си ги изработва. Буквално затича на галоп през гарата, за да се нареди на опашката на билетното гише.

Пререди го едър мъж. С елечето, плетената шапка, карираната риза, мустаците като на морж и подкованите с кабари ботуши, приличаше на дървосекач. Дори миришеше на такъв – на засъхнала пот и мокра вълна. Липсваше само двуострата брадва, метната на рамото му. С брадва или не, беше твърде едър, за да спори човек с него, призна си Паркър, особено с гръмната ръка. Още по-едър тип със същата миризма се нареди на опашката зад него.

Дървосекачът купи три билета до Рединг и се спря отстрани, за да си преброи рестото. Паркър купи билет до Чикаго. Погледна часовника. Имаше достатъчно време, за да обядва и да дремне. Напусна гарата и тръгна да търси бар. Изведнъж дървосекачите от опашката за билети се озоваха от двете му страни.

— Чикаго?

— Какво?

— Господин Паркър, не можете да вземете влака до Чикаго.

— Откъде знаете името ми?

— Някои хора тук разчитат на вас.

Умът на Рос Паркър заработи бързо. Тези двамата трябваше да са наблюдавали багажното помещение.

Което означаваше, че Саботьора, който и по дяволите да бе той, беше на няколко крачки пред него.

— Ранен съм. Прострелян. Не мога да се катеря на стълб.

— Ние ще го направим вместо теб.

— Телеграфист ли сте?

— Колко е висок един телеграфен стълб?

— Пет метра.

— Ние сме катерачи, мистър. Катерим се на дървета за мачти на трийсет метра от земята и оставаме там за обяд.

— Не е само катеренето. Можете ли да снаждате жица?

— Ти ще ни научиш.

— Е, аз не знам. Сложна работа е.

— Все едно. Бездруго е повече рязане, отколкото снаждане.

— Трябва и да снаждате – каза Паркър. – Рязането на жиците не стига, ако искаш да затвориш системата и да я задържиш затворена. Трябва да скриеш срезовете, за да не види ремонтната бригада къде е прекъсната линията.

— Ако не можеш да ни научиш как да снаждаме, ще те убием – каза дървосекачът равнодушно.

Рос Паркър се примири със съдбата си.

— Кога искате да започнем?

— Както пише на картата ти. Веднага.

*** XLVII ***

Час след час „Ван Дорн Експрес“ на Айзък Бел пухтеше упорито напред по стръмния подстъп към прохода Донър. След като най-сетне прехвърлиха хребета, локомотивът, тендерът, вагон-ресторантът и кушетът „Пулман“ изтътнаха между високите каменни зидове, известни като „Китайските стени“ и навлязоха с грохот в тунел „Билото“. След това продължиха с бясна скорост надолу по Сиера Невада.