Unknown

Набирайки скорост с всеки километър, влакът надвиши 170 км/ч. Дори с още едно спиране за въглища и вода Бел смяташе, че с тази скорост ще стигнат Сакраменто до час.

Когато специалният влак спря в Сода Спрингс, изпрати телеграма. За да спести време за смяната на локомотивите, помоли началник-гарата в Сакраменто да приготви нова машина, която да го откара на север до моста на каньон Каскейд.

Бел обикаляше непрекъснато одиторите, адвокатите, детективите и проучвателите си, говореше многократно с всеки човек на влака. Затваряха кръга около загадката кои европейски банкери плащаха за деянията на Саботьора. Но колко се бе доближил до самия Саботьор?

Откакто счетоводителят на баща му бе потвърдил ролята на Чарлз Кинкейд като агент и шпионин на Саботьора, Бел беше превъртал на ум играта на покер, когато блъфира Кинкейд на експрес „Овърленд“. Помнеше, че първо беше изкарал с блъф от играта стоманения магнат Джеймс Конгдън. Това, че Кинкейд също беше сгънал картите, бе повече от изненада. Беше умен пас. Беше ход на пресметлив играч достатъчно смел, за да смали загубите си, но по-предпазлив, отколкото беше през цялата нощ. По-хитър.

Странна фраза започна да се мъти в ума на Бел – „Мисля си немислимото.“

Яхнал дорест кон по пътека с изглед над дърводобивна компания „Източен Орегон“, Саботьора гледаше как всичко се обръща в негова полза. Дъждовете вече падаха не на шега. Снежни бури бушуваха в планините на север. Портланд и Споукън бяха блокирани от виелици. Но тук валеше дъжд, пълнеше дерета, потоци и бързеи, които се вливаха в река Каскейд. „Езеро Лилиан“ заливаше импровизирания бент.

Дъждът бе прекалено силен, за да се секат дърва. Парните магарета на „Източен Орегон“ стояха затихнали. Телените въжета на тежките макари, които теглеха трупи до дъскорезницата, се полюшваха лениво на вятъра. Алчният управител крачеше намусен в кабинета си. Мулетата дремеха в конюшните. Воловете се свиваха под навесите с гърбове към дъжда. Колари и дървосекачи хъркаха проснати в бараките, пияни от контрабанден алкохол.

Дървените канута на „Експрес Дъното на ада“ лежаха на речния бряг под бента, пълен с дъждовна вода. Нямаше работа, нямаше и надница. Баровете рядко предлагаха на кредит с идването на зимата. Жените – никога.

Саботьора обърна коня си нагоре по пътеката и изкачи стръмния километър и половина до колибата на Филип Доу.

Доу не излезе да го поздрави. Саботьора върза коня си под навеса, метна на рамо дисагите и почука на вратата. Доу я отвори моментално. Беше го наблюдавал през един от процепите за стрелба.

Очите му бяха трескави. Кожата около превръзката, покриваща останалото от ухото му, се беше възпалила. Многократни дози карболова киселина и силно уиски едва задържаха инфекцията. Но не само инфекцията си казваше думата тук, подозираше Саботьора. Провалът на Доу в опита да убие Айзък Бел и последвалата престрелка с детектива беше оставила професионалния убиец извън контрол.

— Взрив, фитил и детонатори – каза Саботьора, докато оставяше торбите в ъгъла най-далече от огнището. – Непромокаеми. Как е слухът ти?

— Чувам чудесно от другата страна.

— Можеш ли да чуеш оная локомотивна свирка? – Машина „Консолидейшън“ надуваше свирката на петнайсетина километра долу във възела на отсечката и звукът се чуваше смътно.

Доу кривна здравото си ухо.

— Сега като го спомена…

— Трябва да повикаш някое от момчетата си тук, за да можеш да чуеш сигнала ми и да взривиш бента.

— Ще оставя вратата отворена. Не съм глух. Ще го чуя.

Саботьора не възрази. Трябваше да запази Доу настроен лоялно и готов да съдейства. Ясно беше, че в сегашното му състояние един навъсен и вмирисан дървар в спретнатата му колибка щеше да го провокира да го убие.

— Не се притеснявай. Ще включа две свирки наведнъж. Ще ме чуеш идеално.

Звукът от две локомотивни свирки едновременно щеше да излети нагоре от дефилето по-силен от врясъка на крилати банши, врещящи: „Гръмни бента на езеро „Лилиан“!

— Как ще го уредиш това?

— Вярваш ли, че всеки железничар долу работи за Озгуд Хенеси? – попита загадъчно Саботьора, – ще разполагам с два свободни локомотива, спрени в края на възлите. Докато някой дотича да проучи защо надуват свирките си, ще си запалил фитила.

Доу се усмихна. Хареса му.

— Навсякъде си, а?

— Навсякъде, където трябва.

Убиецът отвори дисагите и огледа експлозивите с опитно око.

— Гърмящ желатин – каза одобрително. – Знаеш си работата.

Бентът беше прогизнал. Водата щеше да отдели нитроглицерина от обикновения динамит. Саботьора беше донесъл делигнит, който щеше да устои на вода. Детонаторите и фитилът също издържаха на проверката, натопени щедро във восък.

— Не бих заложил заряда преди утре по обед, за да съм абсолютно сигурен, че детонаторът ще остане сух – каза Саботьора.

Учтивият обикновено Доу издаде колко се бяха изопнали нервите му, като се сопна:

— Знам как да гръмна един бент.