Unknown

— Чарлз, какво правиш тук?

— Каквото и да правя, не нарушавам забраната на баща ти.

Но тя вече се беше извърнала към Абът.

— Намери ли престрелката, която търсеше?

— Още не – отвърна той сериозно. – Ще ида да говоря с управителя. Моля. изчакай ме. Бих искал да не се връщаш сама.

— Няма да е сама – каза Кинкейд. – Аз ще я върна.

— Точно това имах предвид – каза сухо Абът. – Ей сега ще се върна, Лилиан.

Подкара към сглобяемата постройка, която приличаше на служебна барака, слезе от коня и почука на вратата. Отвори му мършав около трийсетгодишен мъж с изпит поглед.

— Какво?

— Арчи Абът. Агенция Ван Дорн. Имате ли минута време за няколко въпроса?

— Не.

Абът запречи вратата с ботуша си.

— Железницата ми е клиент. Виждам, че са единственият ви купувач. Искате ли да се оплача?

— Защо не го казахте? Влезте.

Управителят се казваше Джийн Гарет. Абът не можеше да повярва, че не съзнава колко невъзможно бе това предприятие да е на печалба. След като настоя, изтъквайки разходите, направени за операцията. Гарет се сопна:

— Собствениците ми дават добра заплата, плюс бонус за доставката. Това ми показва, че са на печалба, при това доста добра.

Арчи надникна в дъскорезницата, огледа техниката вътре, а след това се върна при Лилиан и Кинкейд, които го чакаха мълчаливо под брезентовия навес с конете си. Слязоха бавно по ужасния път надолу до възела.

Абът отведе коня на Лилиан до конюшните, за да може да се прибере на влака, без баща й да я засече. След това отиде да телеграфира доклад за Айзък Бел, с препоръката одиторите на Ван Дорн да поровят по-надълбоко за собствениците на дърводобивна компания „Източен Орегон“. Докладва също така, че е намерил Кинкейд на обекта и ще го държи под око.

— Ще я пратя на секундата, след като оправят линията – обеща Дж. Дж. Медоуз. – Жиците току-що умряха. Сигурно от тоя дъжд са падали стълбове.

Джеймс Дашууд скочи от ферибота на „Южен Пасифик“ на пристанище Оукланд. Бели флагове с черен кръг в центъра на метеорологичната служба плющяха на силния вятър, духащ от залив Сан Франциско. Бялото с черно в средата предупреждаваше за рязко спадане на температурата.

Затича на пълна скорост да хване влака за Сакраменто, в отчаяното си желание да засече Айзък Бел на възела. Влакът му вече тръгваше от перона. Продължи на спринт след него, метна се на борда в последната възможна секунда и се задържа на задната платформа, докато си поеме дъх. Докато влакът оставяше зад себе си сградата на терминала видя, че свалят белите флагове. На пилоните се вдигнаха червени флагове с черен кръг в центъра. Точно както ковачът беше предсказал.

Предупреждение за буря.

*** XLVIII ***

Айзък Бел не загуби време в Сакраменто. В отговор на телеграмата му железницата бе подготвила за скачване най-новия си „Пасифик 4-6-2“ – със загрята пара, зареден с въглища и вода. Броени минути след като влезе от изток, „Ван Дорн Експрес“ отново поемаше на север.

Бел отпрати новопристигналите сътрудници към вагон-ресторанта, където се вършеше работата. Задържа се на задната платформа, свъсил вежди, докато влакът пухтеше бавно, излизайки от възела. Странната фраза продължаваше да се върти в ума му: „Мисля си немислимото“. Отново и отново.

Беше ли се преструвал Чарлз Кинкейд в началото на играта на покер? Беше ли му позволил Кинкейд да спечели огромния под, за да го отвлече? Нямаше съмнение, че тъкмо Кинкейд беше скочил от влака в Роулинс, за да наеме боксьорите да го убият. И най-вероятно Кинкейд, действащ от името на Саботьора, бе накарал Филип Доу да го нападне от засада в специалния влак на Озгуд Хенеси, когато беше смъкнал гарда си.

Спомни си отново престореното възхищение на Кинкейд към Хенеси за огромните рискове, които поемаше. Съзнателно беше уронил престижа на благодетеля си пред банкерите, което го правеше много ефикасен агент на Саботьора. Много коварен шпионин.

Но ако известният сенатор на САЩ не беше корумпираният агент на Саботьора? Ако не беше негов шпионин?

— Мисля си немислимото – промълви Бел на глас.

Влакът набираше скорост.

— Господин Бел! Бел!

Погледна назад, привлечен от неистовите викове.

Позната фигура, помъкнала тежка кожена чанта тичаше с все сила през лабиринта от коловози, прескачаше релси и се промушваше между маневрени локомотиви.

— Спрете влака! – нареди Бел, отворил широко вратата, за да го чуе кондукторът.

Локомотив, тендер, вагон-ресторант и спален вагон „Пулман“ изскърцаха на релсите и спряха. Бел сграбчи изпънатата ръка, мокра от дъжд и пот, и издърпа Джеймс Дашууд в предверието.

— Намерих ковача.

— Защо не телеграфира?

— Не можах, господин Бел. Сигурно ме мислите за луд. Трябваше да докладвам лично.

Бел изгледа свирепо кондуктора, който бързо се прибра набързо във вагона, оставяйки ги сами на платформата.

— Разпозна ли рисунката?

— Признава, че е бил пиян в нощта, когато е направил куката за Саботьора. Но смята, че мъжът, когото е видял, би могъл да е много важна особа. Толкова важна, че не мога да го повярвам. Точно затова трябваше да докладвам лично.

Айзък плесна Дашууд по рамото и стисна ръката му.