Unknown

Саботьора подкара обратно надолу към езерото. Някои дънери се бяха смъкнали до преливника и още повече запушваха потока. Чудесно, помисли той. До утре следобед езеро „Лилиан“ щеше да е още по-голямо. Изведнъж се надвеси напред в седлото си с изпънати нерви.

По коларския път долу от лагера при моста на каньон Каскейд се изкачваше конник. Тринайсет километра разкаляни коловози нямаше да подканят човек на безгрижна езда, дори да не валеше проливно. Мъжът на онзи кон изрично беше тръгнал да огледа дърводобивна компания „Източен Орегон”.

Шапка „Стетсън“ покриваше косата му, а светложълта мушама – тялото и пушката в калъфа. Но Саботьора имаше добра представа кой е. За първи път го беше видял в театъра на Хамърстейн „Жарден дьо Пари“, седнал до Айзък Бел. Нито шапка, нито мушама, нито фактът, че яздеше кон, можеха да скрият актьорската му стойка на нюйоркски актьор с изправените рамене и високо вдигнатата глава, крещяща „Вижте ме!“

Жадна усмивка изкриви лицето на Саботьора, докато обмисляше как най-добре да се възползва от тази неочаквана визита.

- Детектив Арчибалд Ейнджъл Абът IV – каза той на глас, – е дошъл да ни навести…

* * *

Нищо в дърводобивна компания „Източен Орегон” не се харесваше на Арчибалд Ейнджъл Абът IV. От разкаляното тринайсеткилометрово катерене до замлъкналите парни магарета и навъсените дървосекачи, които го наблюдаваха от бараките си, не видя нищо, което да имаше икономически смисъл. Дори никога да не беше виждал дървопреработващо предприятие – а всъщност беше виждал много, в дълбоките гори на Мейн и Адирондакс, когато посещаваше фамилията Ейнджъл и Абът с майка си – можеше да прецени, че този отдалечен и труден обект не можеше да произведе достатъчно дървен материал, за да плати за всичката машинария, още по-малко да е на печалба.

Мина покрай офиса и жилищните бараки.

Никой не си направи труда да му отвори врата и да предложи подслон от дъжда.

Още по-малко му хареса езерото. Паянтовият бент изглеждаше готов всеки момент да се пръсне. Водата се лееше от горе до долу и се изливаше над преливника на порой. Това езеро какво въобще търсеше тук? Сръга коня нагоре по стръмния път, за да огледа отблизо. Пътят го доведе до горната част на язовира, с гледка над езерото. Беше огромно, много по-голямо, отколкото трябваше да е. Нямаше канал, който да пропуска водата. Освен това модерните кръгли триони, които беше видял в дъскорезницата, се задвижваха с пара.

Абът забеляза движение по-нагоре по разкаляния път. Надолу идваше конник. Носеше се на опасно бърз тръс. Дъждобранът му беше загърнат от едната страна, оголвайки калъфа на пушката му. Частно ченге, излязло на патрул, реши Абът.

Подпря се на ефеса на седлото си, докато от шапката му капеше дъждовна вода, и нави цигара с ловките пръсти на едната си ръка. Беше стар каубойски трик, който бе научил от Уолт Хатфийлд Тексасеца, подходящ за маскировката му на скитник. Тъкмо бе успял да я накара да задими с влажния кибрит, когато осъзна, че конникът, слизащ към него беше не кой да е, а сенатор Чарлз Кинкейд.

„Добре, добре… Същия, когото Айзък каза да наблюдавам“.

Абът хвърли фаса си в локвата.

— Кинкейд. Какво правите тук?

— Бих могъл да ви попитам същото.

— Аз си върша работата. Вие какво правите?

— Този обект привлече любопитството ми.

— Привлече любопитството и на Айзък. Помоли ме да огледам.

— Какво мислите?

— Отгоре сте видели повече. – Абът кимна нагоре по пътя. – Вие какво мислите?

— Работата ми изглежда доста модернизирана – отгърна Саботьора, докато обмисляше как точно да убие Абът. – Липсва само въжен път да смъква дървото направо до железопътния възел.

Силният гръм на пушката „Уинчестър“ щеше да доведе на бегом хора от бараките. Същото щеше да предизвика изстрела на револвера, който носеше в кобура под мишницата си. Притискането на цевите на деринджъра в джоба му в черепа на детектива щеше да приглуши звука. Но за да се доближи достатъчно, щеше да се изложи на прицела на опитен стрелец, а Абът изглеждаше напълно способен да го убие. Тъй че трябваше да прибегне до сгъваемата си рапира. Но можеше да се заплете в мушамата. Най-добре беше първо да слязат от конете и да се отдалечат от бараките.

Канеше се да отвърне, че е видял нещо отгоре, което може да се стори интересно за Абът, когато чу женски вик. Двамата се извърнаха към пътеката, водеща към дъсчения път.

— Е, проклет да съм – каза Абът с усмивка и извика в отговор: – Баща ти знае ли, че си тук?

— Ти как мислиш?

Лилиан Хенеси яздеше удобно на грамадния Гръм, единствения достатъчно голям кон в конюшните на компанията, който би могъл да носи Джетро Уат. Докосна с пети ребрата му и звярът продължи в лек тръс към Абът и Кинкейд.

Страните на младата наследничка на компанията бяха порозовели от студения дъжд. Очите й изглеждаха още по-светлосини на сивата светлина. Прелестен кичур светлоруса коса се беше измъкнал под шапката й с широка периферия. И да имаше по-привлекателна гледка в Орегон в този момент, никой от двамата мъже не можеше да си я представи. И двамата я удостоиха с най-чаровната си усмивка.