Unknown

— Не ме заплашвай и не си помисляй за миг, че можеш да уплашиш брат ми. Ти си едни блъф, Айзък. Нямаш никаква власт, никакво влияние в този град. Двамата с брат ми ще сме тук дълго след като ти се махнеш.

— Признавам поражението си по този пункт. Нямам никакво влияние в този град, нито мога да повлияя на политическата му машина. Но само да прехвърлите границите на града, двамата с него сте мои. Можеш да разчиташ на това.

— Махай се! – изсъска тя побесняла. – Махай се веднага!

Дълго се гледаха с гняв, обзети от внезапна враждебност.

След това Бел бавно стана, сложи шапката на главата си и тръгва към изхода.

Маргарет извика след него:

— Някога повече няма да сложиш ръка на брат ми. Никога, дори и след хиляда години! Само през трупа ми!

Спря се, за да я погледне за последен път и промълви:

— Не биваше да казваш това.

И излезе през вратата.

* * *

Абнър ловко подкара ролс-ройса на зигзаг към Национална банка „Кромуел“ на Сътър и Хайд стрийт, отбягвайки купищата тухли и тълпите хора, изпълнили улиците. На един ъгъл някакъв полицай спря колата и заповяда на Абнър да подкара към Павилиона на механиката, внушително здание, приютило огромен архив и чийто район се бе превърнал в арена на много изложения, спортни събития и концерти. В отчаяната си нужда от спешна медицинска помощ, градът беше превърнал павилиона в болница и морга. Полицаят настоя Кромуел да предостави ролса за линейка за ранените.

— Колата ми трябва за други цели – заяви надменно Кромуел и се разпореди по говорителната тръба: – Продължи към банката, Абнър.

Полицаят извади револвера си и насочи дулото към Абнър.

— Лично реквизирам тази кола и ви заповядвам да продължите към павилиона, или ще пръсна главата на шофьора ви и ще предам колата на някой с повече благоприличие.

Кромуел не се впечатли.

— Хубава реч, офицер, но колата остава с мен.

Лицето на полицая почервеня от гняв. Размаха револвера си.

— Няма да ви предупреждавам повече…

Залитна назад стъписан и облещил очи, когато куршумът от колта трийсет и осмица на Кромуел прониза гърдите му. Задържа се прав за миг, изумен, докато сърцето му спря и се свлече на паважа.

Нямаше никакво колебание, загриженост или разкаяние, Абнър бързо се измъкна зад кормилото, надигна тялото като чучело и го намести на предната седалка. След това зае отново мястото си зад волана, превключи на първа и подкара.

По улиците цареше такъв хаос – човешки викове, грохот от поредната срутваща се сграда, пищене на противопожарна техника – че никой не забеляза убийството на полицая. Малкото хора, които го видяха да пада помислиха, че е ранен и вдигнат от шофьора, използвал автомобила си като линейка.

— Ще го разкараш ли? – попита Кромуел все едно, че съветва слугата си да хвърли умряла хлебарка в кофата за боклук.

Абнър отвърна по говорителната тръба:

— Ще се погрижа по въпроса.

— Когато приключиш, влез през товарния вход зад банката. Влез през задната врата – ключът е у теб. Ще трябва да ми помогнеш да изнесем няколко сандъка до автомобила.

— Да, сър.

Когато ролс-ройсът стигна до ъгъла на Сътър и Маркет стрийт и Кромуел видя приближаващия се огнен ад и величината на разрушенията, започна да предусеща какво ще завари, щом стигнат до банката. Усилващият се страх бързо премина във въодушевление, когато сградата изникна пред очите му.

Национална банка „Кромуел“ бе издържала на земетресението почти невредима. Непоклатимата каменна структура потвърждаваше увереността му, че ще устои хиляда години. Нито една от стените или величествените колони с канелюри не беше паднала. Единственото видимо поражение бяха натрошените прозорци от цветно стъкло, чиито парчета превръщаха тротоара около банката в калейдоскоп от цветове.

Абнър спря ролса и отвори задната врата. Няколко банкови служители се бяха струпали около предния вход, дошли на работа по навик, без да знаят какво друго да правят с трагичното прекъсване в живота им. Кромуел слезе и беше стигнал едва до средата на стълбището, когато го заобиколиха. Всички заговориха наведнъж и го засипаха с въпроси. Вдигна ръце да запазят тишина и ги успокои:

— Моля, моля, върнете се вкъщи при семействата си. Нищо не можете да направите тук. Обещавам, че заплатите ви ще продължават да се изплащат, докато това ужасно бедствие приключи и нормалният бизнес се възстанови.

Беше празно обещание. Кромуел не само че нямаше намерение да продължава да изплаща заплатите им, докато банката е затворена. Виждаше, че пламъците, забушували из бизнес центъра на града щяха само след няколко часа да погълнат сградата на банката. Макар стените да бяха каменни и непоклатими, дървените греди на покрива бяха силно податливи на огън, който бързо щеше да изтърбуши зданието и да го превърне в куха коруба.