Unknown

След като се сбогуваха, Бел се върна отново по витото стълбище и излезе на опустошената Маркет стрийт. Бързо се запровира през отломките и тълпите хора, струпали се да гледат пожара, който вече бушуваше из Китайския квартал и неумолимо се придвижваше към бизнес квартала на града.

Стигна до хотел „Палас”, устоял много по-добре от Кол билдинг. Пред входа стоеше мъж, когото Бел моментално позна: Енрико Карузо, пял ролята на дон Хосе в „Кармен“ предната вечер в „Гранд Опера“. Чакаше, докато прислужникът му изнасяше сандъците с багажа му на тротоара. Беше облечен в дълго обемисто кожено палто върху пижамата си и пушеше пура. Когато Бел го подмина, чу как великият тенор измърмори: „Адско място, проклето място. Никога няма да се върна тук.“

Асансьорите не работеха заради липсата на ток, но стълбищата бяха сравнително чисти. След като влезе в стаята си, Бел не си направи труда да прибере дрехите си. Не виждаше смисъл да се товари с багаж. Хвърли само няколко лични вещи в малка пътна чанта. Тъй като не бе предвиждал опасност за живота си в Сан Франциско, беше оставил своя колт 45 и малкия пистолет деринджър в стаята. Колтът се озова в чантата, а деринджърът – в малкия калъф в бомбето му.

Докато вървеше нагоре по Пауъл стрийт към имението на Кромуел на Ноб Хил, видя малка група мъже, които отчаяно се мъчеха да повдигнат огромна греда от купчината развалини, останали от доскорошен хотел. Един от тях му махна с ръка с думите:

— Ела помогни!

Мъжете отчаяно се мъчеха да освободят една жена, затисната под отломките, а натрошената дървения наоколо й вече гореше яростно. Все още бе облечена по нощница и видя, че имаше дълга кестенява коса.

Бел стисна ръката й и промълви тихо:

— Кураж. Ще те измъкнем.

— Мъжът ми и дъщеричката ми… спасени ли са?

Бел погледна мрачните лица на спасителите. Един от тях бавно поклати тава.

— Ще ги видиш скоро – промълви той, докато зноят на пламъците затваряше обръча си.

Бел вложи цялата си сила и всички напразно се заеха да повдигнат гредата, затиснала краката на жената. Бяха безпомощни. Гредата тежеше тонове и шестима мъже не можеха да я изместят. Жената се държа много храбро и гледаше мълчаливо борбата им, докато пламъците започнаха да облизват нощницата й.

— Моля ви! – проплака тя. – Не ме оставяйте да изгоря!

Един от мъжете, пожарникар, я попита за името и го записа на късче хартия, която носеше в джоба си. Останалите се заотдръпваха от непоносимата горещина и застрашителните пламъци, ужасени, че губят битката си за спасяването на една жена.

Нощницата й пламна и тя започна да пищи. Без колебание, Бел вдигна деринджъра и я простреля в челото между очите. След това, без да поглежда назад, двамата с пожарникаря затичаха към улицата.

— Трябваше да го направиш – каза пожарникарят и го стисна за рамото – Смъртта от огън е най-ужасната смърт. Не можеше да я оставиш да страда.

— Не, не можех – отвърна Бел. Очите му се бяха насълзили. Но е ужасен спомен, който ще нося до гроба си.

~38~

Кромуел се събуди в леглото си и видя, че полилеят в центъра на стаята се люлее като подивяло махало, а кристалните висулки дрънчаха като полудели. Мебелите из стаята танцуваха като обладани от побеснели демони. Една голяма картина с лов на лисици падна от стената и се разби с трясък в пода от тиково дърво. Цялата къща скърцаше от стържещите един в друг каменни блокове на стените.

Маргарет нахлу залитайки в спалнята му, мъчейки се да се задържи права напук на продължаващия трус. Беше само по нощница, твърде стъписана, за да съобрази да се заметне с халат. Лицето й беше бяло като гръдта на чайка, златистокафявите й очи бяха ококорени от страх, устните й трепереха.

— Какво става? – ахна тя.

Той се пресегна и я придърпа към себе си.

— Земетресение, скъпа ми сестричке. Нищо страшно. Ще мине. Най-лошото свърши.

Думите му прозвучаха кротко и невъзмутимо, но тя забеляза напрежението в очите му.

— Ще падне ли къщата върху нас? – попита го със страх.

— Не и тази къща – отвърна й уверено. – Построена е като Скалата на Гибралтар.

Веднага щом го изрече, големите комини започнаха да падат с грохот. За щастие, бяха вдигнати на външните стени на зданието и рухнаха навън, без да разбият покрива. Повечето щети понесоха части от външната стена около къщата, които пращяха и се срутваха с тътен на земята. Най-сетне трусовете започнаха да заглъхват.

Къщата бе устояла на най-силния трус и запази целостта си. Изглеждаше като преди, освен порутената външна стена и паднали комини. Тъй като вътрешните стени бяха дъска върху камък, покрити с боя или тапети, а таваните бяха от махагон липсваха дори облаците прах от нападала мазилка.

— О, Боже – промълви Маргарет. – Какво ще правим сега?

— Ще се погрижим за къщата. Събери слугите да видиш има ли ранени. След това ги вкарай в работа да почистят бъркотията. Външно се държиш все едно, че възстановяването на къщата е основният ти приоритет. Но започни да събираш само ценностите и дрехите, които прецениш за нужни за бягството ни от страната.

— Забравяш агентите на Ван Дорн – отвърна тя и го погледна

бързо.