Unknown

— Предложих да им платя петстотин долара, за да закарат пианото на майка ти до склада на Кромуел до железопътната линия. Когато нещата се върнат към нормалното, ще се погрижа да го възстановят.

— Благодаря ти, Айзък. – Марион се повдигна на пръсти и го целуна по бузата, изумена, че един мъж може да бъде толкова загрижен за нещо толкова дребно при такова бедствие.

Армията от хора, запълнили средата на улицата, изглеждаше странно притихнала. Нямаше плач и викове, никаква истерия. Всички говореха шепнешком, радостни, че все пак са живи, но без да знаят какво да правят по-натам, нито къде да отидат и дали земетресението няма да удари отново. Много от тях все още бяха по нощни дрехи. Майки бяха сгушили до себе си малки деца или притиснали бебета до гърдите си, докато мъжете говореха помежду си и оглеждаха рухналите си домове.

Над разрушения град се бе възцарила тишина. Най-лошото трябваше да е отминало, мислеше всеки. Но най-голямата трагедия тепърва предстоеше.

Бел и Марион тръгнаха към пресечката на Хайд и Ломбард. Трамвайните релси се извиваха като змии пред очите им, сребрист поток надолу към улиците под Ръшън хил. Облакът прах се бе задържал плътен над опустошението и вече бавно се отнасяше на изток от океанския бриз. От кейовете, показващи се над водата около Фери Билдинг на запад до Филмор стрийт, и от северния залив чак на юг, величественият до скоро град представляваше огромно море от руини и разруха.

Десетки хотели и жилищни сгради бяха рухнали, избивайки стотици хора, които бяха спали дълбоко по време на земния трус. Писъците и виковете на затиснатите под развалините и тежко ранените ехтяха нагоре към хълма.

Стотици електрически стълбове бяха нападали, жиците им с високо напрежение се бяха откъснали, плющяха напред-назад като пустинни гърмящи змии, а от скъсаните им краища изригваха искри. В същото време тръбите, по които течеше градската газ, се бяха разкъсали и вече бълваха убийствените си изпарения. Цистерни в заводски подземия с керосин и горивно масло се търкаляха към огнените дъги, мятани от електрическите жици и изригваха с взрив от оранжеви пламъци. В разрушените къщи жарта от падналите момини подпалваше мебели и дървена дограма.

Скоро вятърът помогна големите и малките пожари да се слеят в огромен холокост. За няколко минути градът се загърна от дим от пламъците, обгръщащи Сан Франциско, които щяха да продължат три дни и да вземат стотици жертви, преди да бъдат овладени. Мнозина от ранените и затиснатите под развалините, които не можаха да бъдат спасени навреме, щяха да останат неидентифицирани и телата им да се овъглят и станат на пепел от страшната горещина.

— Ще стане по-лошо, много по-лошо – отрони замислено Бел обърна се към Марион. – Искам да отидеш до парк Голдън гейт. Там ще си в безопасност. Ще дойда да те взема по-късно.

— Къде отиваш? – прошепна тя и потръпна при мисълта, че ще трябва да остане сама.

— До офиса на Ван Дорн. На града ще му трябват всички налични сили на правораздаването, за да се овладее хаосът.

— Защо не мога да остана тук до жилището си?

Той погледна отново усилващия се пожар.

— Само въпрос на време е, докато огънят стигне до Ръшън хил. Не можеш да останеш тук. Смяташ ли, че можеш да се справиш пеш до парка?

— Ще се справя – отвърна тя смело. След това обви ръце около врата му. – Обичам те, Айзък Бел. Толкова те обичам, че ме боли.

Прегърна я през кръста и я целуна.

— И аз те обичам, Марион Морган. – Поколеба се и я избута леко от себе си. – Сега бъди добро момиче и тръгвай.

— Ще те чакам при моста над езерото.

Задържа за миг ръката й, след което се обърна и тръгна през гъстото множество хора, струпани в средата на улицата, колкото може по-далече от сградите, докато поредица от вторични трусове продължаваше да люлее града.

Бел хвана едно от дългите стълбища, спускащи се от Ръшън хил. Беше разкъсано на няколко места, но не затрудни пътя му до Юнион стрийт. След това продължи напряко към Стоктън и после към Маркет стрийт. Сцените на разруха надвишаваха всичко, което умът му можеше да си въобрази.

Не вървяха никакви трамваи, а всички автомобили, повечето от които нови модели, реквизирани от собствениците на изложбени зали, както и теглени от коне возила, бяха мобилизирани да служат като линейки за извозване на ранените до полевите болници, които изникваха в кварталите на града. Телата на мъртвите, които можеше да се извадят от развалините, се извозваха до складове, превърнати във временни морги.

Падащите стени бяха премазали не само нещастни хора, минали по тротоарите, но и коне, теглещи огромната градска флотилия от товарни фургони. Десетки от тях бяха нападали под тоновете тухли. Бел видя един колар и кон, премазани на пихтия от електрически стълб, паднал върху колата, превозваща гюмове с мляко.