Unknown

— Земетресението ще се окаже благословия. Градът е в хаос. Бел и колегите му от агенцията имат по-неотложни проблеми от това да ни държат под око.

— А ти? – попита Маргарет и придърпа нощницата плътно около тялото си.

— Ще отида до банката да доразчистя хранилището от цялата валута в брой. Повечето я прибрах в сандъци вчера. Щом всичко се опакова, с Абнър ще закараме сандъците с ролса до склада и ще ги качим на вагона ми за разходката ни до канадската граница.

— От устата ти звучи много лесно.

— Колкото по-просто, толкова по-добре. – Смъкна се от леглото и се запъти към банята. – До утре по това време завесата ни ще е паднала над Сан Франциско, а след няколко кратки месеца ще сме основали нова банкова империя в Монреал.

— С колко ще разполагаме според теб?

— Вече съм прехвърлил петнайсет милиона до четири различни канадски банки в четири различни провинции – увери я той. – Други четири милиона ще носим със себе си в брой.

Този път тя се усмихна широко. Страхът от земетресението изведнъж бе забравен.

— Това е повече, отколкото имахме, когато дойдохме в Сан Франциско преди дванайсет години.

— Много повече – отвърна Кромуел самодоволно. – С деветнайсет милиона повече, за да сме точни.

* * *

Бел изтърва Кромуел с двайсет минути, когато стигна до имението на Къшнам стрийт. Огледа къщата и се изненада от повърхностните щети, след като бе видял невероятната разруха в главната част на града. Изкатери се по нападалите тухли на високата доскоро два метра и половина стена и тръгна по алеята към предния вход.

Дръпна въженцето на звънеца, отдръпна се назад и зачака. След една протяжна минута вратата се открехна леко и икономът надникна към Бел.

— Какво искате? – попита троснато мъжът, изгубил всякаква вежливост от затаилия се ужас от преживяното.

— Аз съм от детективска агенция „Ван Дорн” и съм тук, за да се видя с господин Кромуел.

— Господин Кромуел не си е у дома. Излезе веднага след ужасния земен трус.

Зърна през пердето на стъклото на вратата приближаваща се фигура.

— Знаете ли дали е отишъл в банката си?

Икономът се отдръпна и Маргарет пристъпи на прага. Вгледа се в мъжа, застанала на стъпалото в костюм, зацапан с прах, кал и сажди. Лицето бе почерняло от пепел, очите гледаха уморено от твърде многото видяно нещастие. Едва го позна.

— Айзък, ти ли си това?

— Малко поочукан, опасявам се. Но да, аз съм. – Бел свали бомбето си. – Приятно ми е, че те виждам, Маргарет. Радвам се, че си преживяла земетресението, без да пострадаш.

Тъмните й очи бяха разширени и влажни. Гледаше го все едно, че го вижда за първи път. Отдръпна се от вратата.

— Влез, моля.

Бел пристъпи вътре. Видя, че се беше занимавала с почистването на боклуците, засипали подовете на имението, най-вече натрошен китайски порцелан и абажури „Тифани“. Носеше удобна червена памучна пола и вълнен пуловер под дългата работна престилка. Косата й бе прибрана на стегнат кок над главата, с падащи по страните й кичури. Въпреки невзрачната външност изпълваше въздуха около себе си със сладостно ухание. В скъп копринен тоалет или в просто работно облекло, Маргарет все пак си оставаше поразително красива жена.

Заведе го в дневната и му предложи креело до камината, чиято пепел се беше пръснала по килима при срутването на комина.

— Чаша чай/

— Душата си ще продам за чаша кафе.

Тя се обърна към иконома, който бе чул и само кимна, след което заситни към кухнята. Маргарет усети, че й е трудно да срещне хипнотичния поглед на Бел. Усети в себе си усилващата се страст, която бе изпитала преди от близостта му.

— Какво искаш от брат ми? – започна тя без предисловия.

— Мисля, че знаеш отговора на този въпрос – отвърна той твърдо.

— Не можеш да го отвлечеш отново. Не и в Сан Франциско. Трябва да си го разбрал вече.

— Двамата с него сте подкупили твърде много корумпирани политици в този град, за да ви задържат за престъпленията ви – заговори Бел с горчивина. Замълча и огледа прислужниците, които почистваха къщата и връщаха на местата разхвърляните мебели и украса. – Изглежда възнамерявате да останете в града.

— Защо не? – попита тя с престорено възмущение. – Това е нашият град. Имаме процъфтяващ бизнес и близки приятели. Сърцата ни са отворени за бедните, които живеят тук. За какъв дявол да напускаме?

Бел беше почти изкусен да повярва на Маргарет. Беше добра, помисли си той, спомнил си вечерта, когато танцуваха в хотел „Браун Палас“. Много добра.

— Джейкъб в банката ли е?

— Отиде да огледа щетите.

— Видях какво е останало от Маркет стрийт. Почти всички сгради са се срутили, много малко все още стоят, а банка „Кромуел“ е на пътя на разрастващ се пожар.

Маргарет не изглеждаше притеснена.

— Джейкъб построи банката да издържи хиляда години, както тази къща, която, както виждаш, преживя земетресението, докато по-претенциозните имения на Ноб Хил пострадаха тежко или бяха унищожени. Къщата на Кромуел е построена да издържи.

— Все едно. Маргарет – отвърна Бел с убийствено сериозен тон. – Но те предупреждавам двамата с Джейкъб да не помисляте да напускате града.

Тя кипва и скочи.