Unknown

— Защо не оставиш мозъка си да отдъхне и не се насладиш на плодовете на моя труд? – попита го с усмивка,

— Извинявай – отвърна той искрено. – Голям досадник съм като компания на вечеря.

— Надявам се, че обичаш лимонов пай с глазура за десерт.

Той се засмя.

— Обожавам лимонов пай с глазура.

— Дано. Изпекох колкото за една рота.

Довършиха основното ястие и Айзък стана да помогне с разчистването на масата. Тя го бутна обратно в стола му.

— Къде си мислиш, че си тръгнал?

Погледна я като момченце, скастрено от майка си.

— Исках да помогна.

— Сядай долу и си довърши виното – отсече Марион. – Гости не шетат в къщата ми, особено пък мъже.

Той я погледна лукаво.

— А ако не бях гост?

Извърна се от него от страх да не издаде вътрешните си

чувства.

— Тогава щях да те накарам да оправиш теча на мивката, скърцащата панта на вратата и счупения крак на масата.

— Мога да го направя – заяви той самоуверено. – Между другото съм много сръчен.

Погледна го невярващо.

— Сръчен син на банкер?

Престори се на оскърбен.

— Не съм работил все в банката на баща си. Избягах от къщи. Още на четиринайсет и се включих в цирка на Барнъм и Бсйли. Помагах да се вдигат и свалят шатрите, хранех слоновете и поправях фургоните на цирка. – Замълча и по лицето му пробягна тъга. – След осем месеца баща ми ме намери, домъкна ме обратно у дома и ме върна на училище.

— Значи си колежанин.

— Харвард. Членувах в групата Фи Бета Капа и учех икономика.

— Умник! – добави тя, искрено впечатлена.

— А ти? – настоя той. – Ти къде си учила?

— Бях в първия курс на Станфордския университет. Дипломирах се право, но скоро разбрах, че адвокатските фирми нямат навика да наемат жени, тъй че влязох в банкирането.

— Ето, че е мой ред да бъда впечатлен – каза Бел искрено. – Май намерих подходящата си партньорка.

Изведнъж Марион се смълча и на лицето й се появи странно изражение. Бел си помисли, че нещо не е наред. Приближи се бързо до нея и я прегърна.

— Зле ли ти е?

Погледна го с морскозелените си очи. Сякаш жената беше споходена от внезапна мисъл. След това ахна:

— Монреал!

Той се наведе към нея.

— Какво каза?

— Монреал… Джейкъб и Маргарет ще избягат през канадската граница до Монреал, където той може да отвори друга банка.

— Как разбра това? – попита Бел озадачен от странното й поведение.

— Току-що си спомних, че видях град Монреал надраскан в един бележник до телефона му – обясни тя. – Не мислех, че означава нещо важно и затова го разкарах от ума си. Сега всичко изглежда логично. Последното място, където властите биха потърсили двамата Кромуел е в Канада. Могат лесно да придобият нови самоличности и да подкупят подходящите хора, за да станат уважавани граждани, които учредяват платежоспособна финансова институция.

Объркването изчезна от лицето на Бел.

— Напълно съвпада – отрони той замислено. – Канада е може би последното място, където щяхме да се сетим да потърсим. Очевидният път за бягство, използван от углавните престъпници през годините, е южната граница с Мексико, като трамплин за продължаване още по на юг.

След това постепенно мислите му за двамата Кромуел се изпариха и той стана кротък, нежен и обичлив, когато я взе в ръцете си.

— Знаех си, че има причина да се влюбя в теб – измърмори той тихо и хрипливо. – Ти си по-умна от мен.

Цялото й тяло трепереше и тя обви ръце около шията му.

— О, Господи, Айзък. Аз също те обичам.

Нежно допря устните си в нейните, докато я носеше от дневната към спалнята. Тя леко се отдръпна и го погледна лукаво.

— А лимоновия пай с глазура?

Взря се в красивото й лице и се засмя.

— Винаги можем да го изядем на закуска.

Нямаше как да предвиди или пък да знае, че след няколко часа паят щеше да се превърне само в един смътен спомен.

~37~

Наречен „Еталонът на Запада“, Сан Франциско от 1906 г. представляваше лабиринт от противоречия. Един писател беше описал града като „Вавилон на помпозността, Париж на романтиката и Хонконг на авантюризма.„ Друг бе стигнал дотам, че го обрисува като „Портата към Рая“.

Може би изглеждаше динамичен и възбуждащ, но всъщност Сан Франциско представляваше един безреден, мръсен, почернял от сажди, вмирисан, шумен, покварен и вулгарен град с по-малко чар, отколкото Лондон през осемнайсети век. Съчетаваше невероятно богатство с окаяна бедност. Въглищният дим от параходи, локомотиви, леярни и домашни пещи и печки загръщаше улиците, отрупани с това, което хилядите коне оставяха след себе си. Нямаше заводи за преработка на сметта и почернялото небе вонеше на мръсотия.

Почти всички къщи бяха построени от дърво. От красивите домове на Телеграф Хил и стилните имения на Ноб Хил, до съборетините и бордеите в крайните квартали за шефа на градската противопожарна служба градът беше като море от кутийки с прахан, чакащи да пламнат.

Образът и митът щяха да се променят за две и половина минути.