Unknown

На последното заседание на управителния съвет, преди Найджъл Трентам да получи официално наследството, Чарли съобщи на своите колеги последните новини от Австралия.

- Не ми звучи особено обнадеждаващо - отбеляза Нюман.

- Ако имаше човек, който да е потомък на Трентамови, той би трябвало да е прехвърлил трийсетте - все щеше да се обади досега.

- Така е, но Австралия е много голяма, пък и този човек може да е напуснал страната.

- Никога не се отказваш, нали? - подметна Дафни.

- При всички положения - намеси се и Артър Селуин - вече е твърде късно да търсим споразумение с Трентам. Но заради „Тръмпър“ и клиентите ми се иска все пак да проверя дали е възможно двете страни да се разберат мирно и кротко...

- Какво споразумение, какво разбирателство! - подвикна Чарли. - Трентам няма да миряса, докато не се сдобие с контролния пакет акции и не седне на мястото ми, след което аз няма да имам друг избор, освен да се усамотя в някой старчески дом.

- Дори и да е така, господин председателю, искам да напомня, че носим отговорност пред акционерите - рече Селуин.

- Той е прав - подкрепи го Дафни. - Вероятно ще се наложи, Чарли, наистина да опиташ - в името на бъдещето на дружеството, което си създал. - Тя добави едва чуто: - Колкото и да ти е болно.

Беки кимна в знак, че също е съгласна, след което Чарли се обърна към Джесика и и нареди възможно най-бързо да му уреди среща с Трентам. След няколко минути секретарката се върна в заседателната зала и съобщи на управителния съвет какво и е казал Найджъл Трентам - че не изгарял от желание да се среща с никого от членовете му - поне до мартенското заседание, когато с удоволствие щял да приеме лично оставките им.

- Седми март, точно две години след смъртта на майка му - напомни Чарли на присъстващите.

- На другата линия ви чака господин Робъртс - допълни Джесика.

Чарли стана и излезе от заседателната зала. Веднага щом стигна при телефонния апарат, грабна слушалката така, както моряк, претърпял корабокрушение, сграбчва спасителния пояс.

- Какво имате да ми съобщите, Робъртс?

- Гай Трентам!

- Но той вече е погребан в Асхърст.

- Преди това обаче трупът му е бил изнесен от един затвор в Мелбърн.

- Затвор ли? Мислех, че е умрял от туберкулоза.

- Едва ли някой, сър Чарлс, може да умре от туберкулоза, докато виси на примката на двуметрово въже.

- Обесен ли е бил?

- Да, за убийството на жена си Ана Хелън - обясни адвокатът.

- Имали ли са деца?

- Невъзможно е да установим.

- Как така?

- Управата на затвора няма право да разкрива пред когото и да било имената на най-близките кръвни роднини.

- Но защо, да го вземат мътните?

- От съображения за сигурност.

- Това ще бъде само от полза за роднините.

- Казах им го. Но от затвора ми отговориха, че вече сме пуснали обява, разпространена от единия, та чак до другия край на Австралия. По-лошото е, че ако Трентам е имал деца и по разбираеми причини те са си сменили името, почти няма вероятност да ги открием. Но вие, сър Чарлс, можете да бъдете сигурен, че правя всичко възможно по въпроса.

- Уредете ми разговор с шефа на полицията.

- Няма да спечелите нищо, сър Чарлс. Той няма да... - понечи да уточни Робъртс, но Чарли вече беше затворил.

- Ти си полудял - каза час по-късно Беки, докато помагаше на своя мъж да си приготви багажа.

- Не е лъжа - съгласи се Чарли. - Но това вероятно е последната ми възможност да запазя мажоритарния пакет в дружеството и нямам намерение да я оползотворявам от близо деветнайсет хиляди километра. Вместо да разговарям по телефона, ще се вдигна и ще отида там, така поне ще знам, че съм се провалил аз, а не някой друг.

- Но какво изобщо очакваш да намериш, след като пристигнеш там?

Чарли погледна жена си, както пристягаше каишите на куфара.

- Подозирам, че единствена госпожа Трентам е знаела отговора на този въпрос.

44.

Когато трийсет и четири часа по-късно самолетът кацна в топлата, огряна от слънцето вечер на летище „Кингзфорд Смит“ в Сидни, Чарли усети, че ако има нужда от нещо, то това е да си отспи. След гишето за митническа проверка го чакаше снажен младеж, облечен в лек бежов костюм - пристъпи напред и се представи като Тревър Робъртс, адвоката, препоръчан му от Бейвърсток. Беше едър, добре сложен и червенокос, със силен загар - очевидно прекарваше съботните следобеди по кортове и игрища. Веднага пое от Чарли количката с натоварения на нея багаж и я забута с напета походка към изхода с табела „Паркинг“.

- Не се налага да караме куфарите в хотел - обясни младежът, докато държеше вратата. - Ще оставим всичко в автомобила.

- Дали съветът, който ми давате, е разумен? - попита той задъхан - едва успяваше да настигне младия адвокат.