Unknown

Когато през 1970 година Великобритания кандидатства в Общия пазар, Чарли сподели с жена си, че председателят на Камарата му е предложил да оглави подкомисията за разпределение на хранителните продукти в Европа и той смятал, че е негов дълг да приеме. От този ден нататък, слезеше ли на закуска, Беки заварваше какви ли не проектозакони и броеве на „Хансард“⁷¹ за Камарата на лордовете, разпилени небрежно от кабинета на Чарли чак до кухнята, където я чакаше неизбежната бележка, че му се е наложило да отиде на поредното заседание на подкомисията или на среща с някой европеец, който подкрепял Великобритания и бил на посещение в Лондон. Дотогава Беки не си беше и представяла, че членовете на Горната камара са затрупани с толкова много работа.

Тя продължи да поддържа връзка с „Тръмпър“ - сутринта в понеделник, когато бе по-спокойно, задължително се отбиваше да види какво ново-старо и за своя изненада се беше превърнала в основен източник, от който Чарли разбираше какво става в универсалния магазин.

По един-два часа обикаляше с голямо удоволствие щандовете. Волю-неволю забелязваше колко бързо се мени модата и как Кати винаги успява да е с едни гърди пред конкурентите, без обаче да дава повод на редовните клиенти да недоволстват и да се дразнят от излишни промени.

Накрая задължително се отбиваше и в галерията, за да види кои картини предстои да се продават на търг. Доста отдавна бе прехвърлила задълженията си на Ричард Картрайт, който преди оттеглянето и беше отговарял за търговете, но който и сега на драго сърце зарязваше всичко, за да я разведе из галерията, където за оглед бяха подредени платната, обявени за продан.

- Този път е ред на второстепенните импресионисти - увери я той.

- Вече на баснословни цени - отбеляза Беки, докато разглеждаше картините на Писаро, Бонар и Вюайар. - Но трябва да внимаваме Чарли да не разбере отнякъде за ей това платно.

- Вече е разбрал - предупреди я Ричард. - Миналия четвъртък се отби на път за Камарата на лордовете, запази три картини и дори намери време да възроптае, че сме ги оценили прекалено скъпо. Каза, че само преди няколко години бил купил от теб голяма маслена картина на Реноар - „Рибарят“, за същите пари, каквито сега съм очаквал да получа за малък пастел на Писаро, който на всичкото отгоре бил и ескиз.

- Подозирам, че е прав - отвърна Беки и разлисти каталога, за да провери предварително определените цени. - Бог да ти е на помощ, не знам как ще вържеш отчета, ако Чарли научи отнякъде, че сте продали картините, на които е хвърлил око, на цени, по-ниски от предварително определените.

Докато двамата си говореха, при тях дойде млад продавач, който кимна учтиво на лейди Тръмпър и подаде на Ричард бележка. Директорът на галерията я прочете и се обърна към Беки.

- Председателката на управителния съвет моли да се отбиеш в кабинета и, преди да си тръгнеш. Искала да обсъди спешно нещо с теб.

Ричард я изпрати с асансьора до партерния етаж, където тя отново му благодари, че е отделил толкова време на една възрастна жена.

Докато асансьорът пъплеше със сетни сили нагоре - още нещо, което Кати смяташе да обнови по време на основния ремонт, - Беки се запита защо ли я вика: дано не и кажеше, че днес няма да може да дойде на вечерята у тях, тъй като на нея бяха поканени и Дейвид и Барбара Фийлд.

Преди известно време Кати се беше изнесла от Итън Скуеър и бе отишла да живее в просторен апартамент в Челси Клоистърс, но поне веднъж в месеца идваше да вечерят заедно и задължително присъстваше, ако сред гостите бяха семейство Фийлд или Блумингдейл. Беки знаеше, че Дейвид Фийлд, който и досега бе член на управителния съвет на големия универсален магазин в Чикаго, ще бъде разочарован, ако Кати не дойде на вечерята, още повече че те с жена му си тръгваха на другия ден за Щатите.

Джесика веднага отведе Беки в кабинета на Кати, където тя я завари да говори по телефона - бе сбърчила твърде угрижено чело. Докато чакаше Кати да приключи с разговора, Беки погледна през еркерния прозорец към празната дъсчена пейка на отсрещния тротоар и се сети за Чарли, който на драго сърце би заменил за нея тапицираните с червена кожа банки в Камарата на лордовете.

Веднага след като затвори, Кати попита:

- Как е Чарли?

- Само той си знае - призна Беки. - Виждам го от дъжд на вятър на вечеря, мярна се и в неделя на закуска. Напоследък идвал ли е в „Тръмпър“?

- Доста рядко. Да ти призная, още ме гризе съвестта, задето не го пускаме да припари в универсалния магазин.

- Излишно е - увери я Беки. - Никога не съм го виждала по-щастлив.

- Слава Богу! - възкликна по-младата жена. - Но точно сега ми трябва за спешен съвет.

- Какъв?

- Дейвид Фийлд ми звънна по телефона и каза, че баща му бил поръчал десетина кутии пури от обичайната марка. Да не съм ги пращала в „Конот“⁷², щял да ги вземе довечера от вас.

- И какво те притеснява?

- И Дейвид Фийлд, и хората от щанд „Тютюневи изделия“ нямат представа каква марка предпочита баща му. Доколкото разбрах, Чарли открай време е движел поръчката сам.

- Провери в старите фактури.