Ужас

Бланки и останалите трима вахтени просто нямаше как да се спуснат в жилищната палуба, а мъжете долу нямаше как да излязат навън, за да разследват експлозията на палубата, не и след като люкът беше блокиран от цялата тежест на платната, снега и реята. Ледовият лоцман знаеше, че хората в кораба скоро ще изтичат при носовия люк, който бе затворен през зимата, и ще започнат да разковават дъските, с които беше запечатан, но това щеше да отнеме време.

„Дали ще сме живи, когато се изкачат тук горе?“ — зачуди се Бланки.

Като се стараеше да се движи колкото се може по-внимателно по покрития с пясък отъпкан сняг, който покриваше наклонената палуба, Бланки заобиколи купчината отломки в задната част на рухналата шатра и продължи напред по тясната пътека покрай десния борд.

Пред него се появи някаква фигура.

Без да отпуска лявата си ръка, в която държеше високо фенера, Бланки вдигна пушката, притиснал пръст към спусъка, готов за стрелба.

— Ханфорд! — възкликна той, когато зърна бледото петно на лицето на мъжа сред тъмната маса от връхни дрехи и шалове. Уелската перука на мъжа беше в безпорядък. — Къде ти е фенерът?

— Изпуснах го — отвърна морякът. Мъжът беше без ръкавици и трепереше неудържимо. Той се приближи до Томас Бланки, сякаш ледовият лоцман беше източник на топлина. — Изпуснах го, когато онази твар събори реята. Фенерът падна в снега и угасна.

— Как така „онази твар събори реята“? — попита настоятелно Бланки. — Нито едно живо същество не би могло да събори реята на грота.

— Но то го направи! — отвърна Ханфорд. — Чух Бери да стреля. След това той извика нещо. После фенерът му угасна. Тогава видях как нещо… голямо, нещо много голямо… скочи върху реята и всичко се срути. Опитах се да стрелям по тварта, докато беше върху мачтата, но пушката ми засече. Оставих я облегната на релинга.

„Скочило е върху реята?“ — помисли си Бланки. Въртящата се рея на гротмачтата се намираше на височина от дванайсет фута над палубата. Нищо не би могло да скочи върху нея. И след като гротмачтата беше цялата заледена, нищо не би могло и да се изкатери до нея. На глас той произнесе:

— Трябва да намерим Бери.

— Нищо на света не може да ме накара да отида до левия борд, господин Бланки. Можете да ме докладвате и да накарате заместник-боцмана Джонсън да ми удари петдесет камшика, но в никакъв случай няма да отида там, господин Бланки. — Зъбите на Ханфорд тракаха толкова силно, че думите му едва се разбираха.

— Успокой се — сопна му се Бланки. — Никого няма да докладвам. Къде е Лийс?

От удобната си позиция на десния борд Бланки би трябвало да може да види фенера на Дейвид Лийс, но носът беше тъмен.

— Фенерът му угасна по същото време, когато аз изпуснах моя — реч Ханфорд, тракайки със зъби.

— Върви си вземи пушката.

— Не мога да се върна там, където… — започна Ханфорд.

— Проклет да си! — изрева Томас Бланки. — Ако не си вземеш пушката още в тази шибана минута, петдесет удара с камшик ще са най-малкото шибано нещо, за което да се притесняваш, Джон Ханфорд! А сега тръгвай!

Ханфорд тръгна. Бланки го последва, без да обръща гръб на срутената шатра насред кораба. Сред сипещия се сняг фенерът осветяваше сфера с диаметър около десет фута. Ледовият лоцман продължаваше да държи фенера и пушката вдигнати. Ръцете му бяха много уморени.

Ханфорд се опита да издърпа пушката си от снега с явно вцепенените си от студа пръсти.

— Къде са ти ръкавиците, човече? — сопна му се Бланки.

Морякът не можеше да му отговори, защото зъбите му тракаха твърде силно.

Бланки остави пушката си на земята, блъсна ръцете на Ханфорд настрани и сам вдигна оръжието му. Почисти цевта от снега, пречупи приклада и подаде пушката на Ханфорд. В края на краищата му се наложи да я тикне под мишницата му, за да може морякът да я подпре върху двете си измръзнали ръце. Бланки пъхна собствената си пушка под мишницата, откъдето можеше бързо да я извади, измъкна един куршум от джоба на шинела си и зареди оръжието на Ханфорд.

— Ако се появи нещо, по-голямо от мен или Лийс — изкрещя той в ухото на Ханфорд, надвиквайки воя на вятъра, — прицели се и натисни тоя спусък, дори ако се наложи да го направиш с шибаните си зъби.

Ханфорд намери сили да кимне.

— Аз ще отида отпред, за да намеря Лийс и да му помогна да отвори предния люк — каза Бланки. В носовата част на палубата, сред тъмната купчина от заледени платна, нападал сняг, начупени рейки и разпилени палети, не се забелязваше никакво движение.

— Не мога… — започна Ханфорд.

— Просто не мърдай от мястото си — сопна му се Бланки и остави фенера на земята до уплашения мъж. — Гледай да не ме застреляш, когато се върна с Лийс, защото се заклевам в Бог, че призракът ми ще те преследва, докато не умреш, Джон Ханфорд.

Морякът кимна с пребледняло лице.