Ужас

Бланки тръгна към носа. След около десетина крачки той се озова извън кръга от светлина, но очите му не успяха да се адаптират към тъмнината. Твърдите снежинки го удряха в лицето като сачми. Засилващият се вятър над главата му свистеше сред малкото въжета и ванти, които бяха оставили по местата им през безкрайната зима. Тук беше толкова тъмно, че Бланки трябваше да държи пушката си в лявата ръка — върху която все още имаше ръкавица, — докато с дясната опипваше заледения релинг. Доколкото успяваше да види, реята на гротмачтата откъм носовата страна на кораба също беше паднала.

— Лийс! — извика той.

Огромна фигура, която изглеждаше смътно бяла сред бушуващия сняг, се надигна от купчината отломки и го накара да спре на място. Ледовият лоцман не можеше да каже дали съществото е бяла мечка или татуиран демон, както и не можеше да разбере в тъмното дали се намира на десет фута пред него или на трийсет, но знаеше със сигурност, че напълно е блокирало пътя му към носа.

След това създанието се изправи на задните си крака.

Бланки виждаше само неясния грамаден силует — за размерите му можеше да съди единствено по това, че туловището го засланяше от снежните вихри, — но морякът знаеше, че е огромно. Малката триъгълна глава, ако онова нещо горе, в тъмното, наистина беше глава, се издигаше доста над мястото, където доскоро бяха стърчали реите. В тази бяла триъгълна глава като че ли се забелязваха две тъмни дупки — очи? — но те се намираха на поне четиринайсет фута над палубата.

„Невъзможно“ — помисли си Томас Бланки.

Създанието пристъпи към него.

Бланки прехвърли пушката си в дясната ръка, опря приклада в рамото си, подхвана ложата с облечената си в ръкавица ръка и стреля.

При проблясъка и експлозията от искри, ледовият лоцман успя за части от секундата да зърне черните, мъртви, безчувствени очи на акула, взиращи се в него — не, това изобщо не бяха очи на акула, осъзна в следващия миг той, заслепен от блясъка на изстрела, а два абаносови кръга, които бяха по-страховито злобни и интелигентни дори от черните очички на акула, — и безжалостния, неподвижен поглед на хищник, виждащ в него само храна. Тези бездънни черни очи се намираха високо над него, над рамене, които бяха по-широки от разперените ръце на Бланки и които започнаха да се приближават към него, когато грамадната фигура се наведе напред.

Бланки запрати пушката към създанието — нямаше време да презареди — и се хвърли към въжетата.

Само благодарение на четирийсетгодишния си опит в морето ледовият лоцман успя да налучка точното място, където се намираха заледените въжета, без дори да се опитва да ги открие в тъмнината и бушуващата снежна буря. Той се вкопчи в тях с разкривените пръсти на дясната си ръка, която не беше облечена в ръкавица, разметна крака и намери с ботушите си възлите, издърпа със зъби ръкавицата на лявата си ръка и започна да се катери нагоре, висейки почти с главата надолу от вътрешната страна на косо спускащите се към палубата въжета.

На шест инча под краката и задника му нещо разцепи въздуха с мощта на двутонен таран, залюлян с пълна сила. Бланки чу как три дебели отвесни въжета изпукаха, скъсаха се — не може да бъде! — и излетяха нагоре, като едва не го събориха на палубата.

Той успя да се задържи. Уви левия си крак около онези въжета, които бяха останали здрави, намери опора върху заледения такелаж и започна да се изкачва още по-нагоре, без да спира и за миг. Томас Бланки се катереше като маймунка, както се беше катерил на дванайсетгодишна възраст, когато смяташе, че мачтите, платната, въжетата и горният такелаж на тримачтовия военен кораб, на който служеше като юнга, са били създадени от Нейно величество единствено за негово развлечение.

Вече се беше изкачил на двайсет фута и почти достигаше височината на втората рея — която все още стоеше под прав ъгъл спрямо дължината на кораба, — когато тварта под него отново удари по въжетата в основата на гротмачтата, изкъртвайки от релинга дърво, шпилки и пирони, лед и парчета желязо.

Плетеницата от въжета се люшна към гротмачтата. Бланки знаеше, че ударът ще го събори и ще го запрати надолу, право към лапите и зъбите на чудовището. И макар че все още не виждаше нищо в тъмнината по-далеч от пет фута, ледовият лоцман се хвърли към реята.

Замръзналите му пръсти се вкопчиха в дървото и висящите от него въжета, като същевременно единият му крак успя да намери въже, върху което да стъпи. Бланки знаеше, че катеренето по вантите става най-добре на бос крак, но не и тази вечер.

Той се прехвърли върху втората рея, намираща се на повече от двайсет и пет фута над палубата, вкопчи се в заледеното дъбово дърво с ръце и крака, както уплашен ездач се вкопчва в коня си, и трескаво започна да търси опора върху хлъзгавите ванти.