Ужас

Но Бланки знаеше, че тук не може да разчита на това. Не и в този наистина забравен от Бога бял ад. Този паков лед, както го беше описал на капитаните преди година и три месеца, приличаше повече на безкраен глетчер, изтикван надолу откъм Северния полюс. И тъй като на юг от тях се намираше почти неизследваната част на арктическа Канада, на югозапад беше Земята на крал Уилям, а полуостров Бутия се намираше, недосегаем, далеч на изток-североизток, тук всъщност не се наблюдаваше същинско дрейфуване на леда — за което непрекъснато свидетелстваха показанията на слънчевите и звездните секстанти на Крозиър, Фицджеймс, Рийд и Бланки, — а само някакво жалко въртене в кръг с диаметър от петнайсет мили. Сякаш бяха мухи, приковани към някой от онези музикални метални дискове, които никой в каюткомпанията вече не използваше. Извършваха безкрайно кръгово движение и отново и отново се връщаха в изходната точка.

И този паков лед приличаше повече на крайбрежния лед, с който се беше сблъсквал Бланки, само че тук, в морето, ледът около корабите беше с дебелина двайсет-двайсет и пет фута вместо обичайната дебелина от три фута на крайбрежния лед. Беше толкова дебел, че капитаните не смогваха да поддържат отворени противопожарните дупки, които всички заседнали в ледовете кораби държаха отворени през цялата зима.

Този лед дори не им позволяваше да погребат мъртъвците си.

Томас Бланки се зачуди дали не е бил оръдие на злото — или може би просто на глупостта, — когато беше използвал целия си трийсетгодишен опит на ледови лоцман, за да прекара сто двайсет и шестимата души през невъзможните двеста и петдесет мили в леда до това място, където им оставаше само да умрат.

Внезапно се разнесе вик. След това изстрел от пушка. Последван от нов вик.

21. Бланки

70°05’ северна ширина, 98°23’ западна дължина

5 декември 1847 г.

Бланки свали със зъби дясната си горна ръкавица, остави я да падне на палубата и вдигна собствената си пушка. По традиция офицерите на вахта не носеха оръжие, но капитан Крозиър беше сложил край на тази традиция с една-единствена заповед. Всеки моряк, излизащ на палубата по което и да е време на деня, трябваше да бъде въоръжен. Останал само по тънката си вълнена ръкавица, Бланки можеше да свие пръста си на спусъка, но ръката му веднага усети хапещия студ на вятъра.

Светлината, която беше изчезнала, беше от фенера на моряк Бери, който дежуреше на левия борд. Изстрелът като че ли се беше раздал вляво от зимната брезентова шатра в средата на кораба, но ледовият лоцман знаеше, че вятърът и снегът изкривяват звуците. Бланки все още виждаше светлината на фенера край десния борд, но тя подскачаше и се движеше.

— Бери? — извика той към тъмната лява половина. Почти усети как виещият вятър подхваща двете срички и ги отхвърля обратно към кърмата. — Ханфорд?

Светлината от фенера на десния борд изчезна. В ясна нощ светлината от фенера на Дейви Лийс на носа щеше да се вижда от кърмата, но тази нощ определено не беше ясна.

— Ханфорд? — Господин Бланки тръгна напред с намерението да заобиколи дългата шатра откъм левия борд, стиснал пушката в дясната си ръка, а фенера в лявата. В десния джоб на шинела му лежаха още три патрона, но той знаеше от опит колко време ще му е необходимо, за да може в този студ да ги извади и да презареди. — Бери? — извика той. — Ханфорд! Лийс! — Освен всичко останало съществуваше и опасността тримата мъже да се изпозастрелят един друг в тъмното и в бушуващата буря върху наклонената, заледена палуба, макар че той беше останал с впечатлението, че Алекс Бери вече е изпразнил оръжието си. Втори изстрел не беше последвал. Ала Бланки знаеше, че ако се появи откъм лявата страна на замръзналата шатра и Ханфорд или Лийс внезапно се покажат, за да проверят какво се е случило, изнервените мъже бяха способни да стрелят по всичко движещо се, дори и то да е фенер.

Въпреки това той продължи напред.

— Бери? — изкрещя отново Бланки, когато до поста край левия борд останаха десет ярда.

С крайчеца на окото си той зърна някакво движение сред снежните вихри — нещо, което беше твърде голямо, за да е Алекс Бери, след което се разнесе грохот, по-силен от какъвто и да било оръжеен изстрел. Втора експлозия. Залитайки, Бланки отстъпи десетина крачки към кърмата, а във въздуха се разлетяха бъчви, дървени кегове, сандъци и други предмети. Отне му няколко секунди, за да осъзнае какво се е случило: заледената брезентова шатра насред палубата внезапно беше рухнала, разпръсвайки във всички посоки стотиците фунтове натрупан върху нея лед и сняг и разпилявайки по палубата съхраняваните под нея припаси — предимно леснозапалим катран, разни материали на калафатниците и торби с пясък, с който посипваха снега, нарочно натрупан върху палубата за топлоизолация, — а долната рея на гротмачтата, която преди повече от година беше завъртяна така, че да сочи към носа и кърмата, за да се използва като покривна греда за шатрата, с грохот се стовари върху главния люк и трапа.