Ужас

Крозиър, който водеше колоната, беше почти уверен, че когато се върнат, ще намерят Едуард Литъл и вахтените убити, доктор Макдоналд разкъсан на парчета, а инженера господин Томпсън — разчленен и разхвърлян върху тръбите и крановете на безполезния му парен двигател.

Всичко беше наред. Лейтенантите Ходжсън и Ървинг раздадоха пакетите със сухари и месо, които бяха топли, когато бяха напуснали „Еребус“ преди около час. Мъжете, които останаха на вахта в студа, първо изпиха двойната си порция грог.

Макар да беше премръзнал до кости — след топлината в претъпканата жилищна палуба на „Еребус“ студът навън беше още по-ужасен, — Крозиър остана на палубата до смяната на вахтените. Дежурен офицер беше Томас Бланки, ледовият лоцман. Крозиър знаеше, че моряците в кораба ще се заемат с неделната поправка на облеклата си, а мнозина вече очакваха следобедната закуска, последвана от вечерята, която се състоеше от мизерна порция „Джон Бедняка“ — осолена, сварена риба треска със сухар, — с надеждата да получат и по една унция46 кашкавал в допълнение към половината пинта ейл.

Вятърът се усилваше и навяваше сняг върху осеяните с върхове на глетчери ледени полета от отсамната страна на грамадния айсберг, блокиращ видимостта към „Еребус“ на североизток. Облаци закриваха полярното сияние и звездите. Следобедната нощ стана още по-тъмна. Накрая, мислейки си за уискито в каютата си, Крозиър слезе долу.

20. Бланки

70°05’ северна ширина, 98°23’ западна дължина

5 декември 1847 г.

Половин час след като капитанът и останалите, които се бяха върнали от богослужението на „Еребус“, се спуснаха на жилищната палуба, Том Бланки вече не виждаше нито фенерите на вахтените, нито гротмачтата заради снежните вихри. Ледвият лоцман беше доволен, че бурята се беше разразила точно сега; ако бе започнала час по-рано, завръщането на групата им от „Еребус“ щеше да се превърне в ужасен кошмар.

В тази мрачна вечер вахтени на левия борд под командването на господин Бланки бяха трийсет и пет годишният Александър Бери — Бланки знаеше, че той не е от особено интелигентните, но на него можеше да се разчита и освен това се оправяше добре с такелажа, — както и Джон Ханфорд и Дейвид Лийс. Последният, Лийс, който в момента дежуреше на носа, беше навършил четирийсет в края на ноември и хората му бяха организирали нещо като парти на жилищната палуба. Но Лийс не беше същият човек, който преди две години и половина се беше записал за участие в експедицията на Изследователската служба. В началото на ноември, само няколко дни преди морският пехотинец редник Хедър да се лиши от половината си мозък, докато дежуреше на десния борд, а младият Бил Стронг и Том Евънс бяха изчезнали, Дейви Лийс просто легна в хамака си и спря да говори. В продължение на три седмици Лийс просто лежеше там — с отворени очи, вперени в нищото, но не реагираше на гласове, светлина, викове, разтърсване или щипане. Повечето време той прекара в лазарета, лежейки до клетия редник Хедър, който все пак някак си успяваше да диша, макар че в черепа му имаше дупка и част от мозъка му липсваше. Докато Хедър хриптеше и се задъхваше, Дейви продължаваше да лежи мълчаливо, вперил немигащите си очи в тавана, сякаш вече беше мъртъв.

След това пристъпът отмина, също толкова неочаквано, както се беше появил, и Дейви отново стана същият като преди. Или почти същият. Апетитът му се върна — за времето, което беше прекарал извън тялото си, той беше изгубил двайсет фунта, — но някогашното чувство за хумор на Дейви Лийс беше изчезнало, заедно с непринудената му момчешка усмивка и готовността му да се включва в разговорите на бака по време на неделната почивка или обяд. Освен това, когато се събуди от вцепенението си, косата му, която имаше наситен червеникавокафяв цвят в първата седмица на ноември, беше напълно побеляла. Някои от хората казваха, че Безмълвната дама му е направила някакво заклинание.

Томас Бланки, ледови лоцман повече от трийсет години, не вярваше в заклинания. Срамуваше се от мъжете, които носеха ноктите, лапите, зъбите и опашките на белите мечки като някакви амулети против магия. Той знаеше, че някои от по-необразованите мъже, събрани около помощник-калафатника Корнилиъс Хики, когото Бланки нито харесваше, нито уважаваше, разпространяваха слуха, че тварта от ледовете е някакъв демон или дявол, и някои от тях бяха започнали да правят жертвоприношения на чудовището, оставяйки даровете си пред склада за въжета в трюма, където всички знаеха, че се крие Безмълвната дама, очевидно ескимоска вещица. Хики и неговият грамаден приятел идиот, Магнъс Менсън, като че ли бяха върховните жреци на този култ — по-точно Хики беше жрецът, а Менсън неговият помощник, изпълняващ всичките му заповеди — и очевидно бяха единствените, които имаха правото да носят разнообразните дарения долу в трюма. Наскоро Бланки беше слязъл долу, в адската тъмнина, воня и студ, и се беше изпълнил с отвращение при вида на малките калаени съдове с храна, изгорели свещи и мънички порции ром.