Ужас

Томас Бланки беше добър в работата си. Той знаеше, че е един от най-добрите ледови лоцмани и кормчии в света. От опасния си пост на върха на гротмачтата — тези стари бомбардировачи нямаха на наблюдателния си пост площадка с парапет, каквито се намираха дори на най-обикновените китоловни кораби — Бланки можеше да види разликата между дрейфуващ лед и натрошен лед от разстояние осем мили. Нощем, докато спеше в калинката си, той веднага разбираше кога корабът излиза от гъргорещия преход през ледената каша и навлиза в стържещата ледена кора. От пръв поглед можеше да каже кои айсберги представляват заплаха за кораба и кои могат да бъдат блъснати фронтално. Неговите вече немлади очи успяваха да различат очертанията на синьо-белите малки айсберги в синьо-бялата вода, проблясваща ослепително под слънчевите лъчи, и дори можеше да каже кои от тях само ще се отъркат в корпуса, докато преминават наблизо, и кои — като истинските айсберги — ще представляват заплаха за кораба.

Така че Бланки се гордееше с работата, която двамата с Рийд бяха свършили, превеждайки корабите през двеста и петдесетте мили на юг и после на запад от мястото на първото им презимуване край островите Бичи и Девън. Но същевременно Томас Бланки се проклинаше за това, че се е проявил като глупак и злодей, като е помогнал за прекарването на двата кораба с техните сто двайсет и шест души екипаж през двеста и петдесетте мили на юг и после на запад от мястото им за презимуване край Бичи и Девън.

След остров Девън корабите можеха да се върнат през протока Ланкастър и да се спуснат надолу по Бафиново море, даже и ако им се наложеше да изчакат две или дори три студени лета, за да се измъкнат от ледения плен. Малкият залив на остров Бичи щеше да защити съдовете от тормоза, който преживяваха сега в заледеното открито море. Рано или късно ледовете в протока Ланкастър щяха да отстъпят. Томас Бланки познаваше онзи лед. Той се държеше по типичния за арктическите ледове начин — беше коварен, смъртоносен, готов да те унищожи при първото погрешно решение или при най-малкото колебание, но предсказуем.

Но този лед — мислеше си Бланки, докато обикаляше по тъмната кърма, потропвайки с крака, за да им попречи да замръзнат, и виждайки светлината на фенерите край десния борд, където Бери и Хандфорд крачеха, стиснали своите пушки, — този лед не приличаше на нищо, с което се беше сблъсквал.

Петнайсет месеца по-рано, точно преди корабите да заседнат в леда, двамата с Рийд бяха предупредили сър Джон и двамата капитани. „Всичко на една карта“, ги беше посъветвал Бланки в онзи не чак толкова далечен септември, съгласявайки се с капитан Крозиър, че трябва да се обърнат и да бягат колкото се може по-бързо, докато все още ги има най-тесните канали, по които може да се стигне до откритите води край полуостров Бутия. Там, близо до познатите брегове — поне източният бряг беше познат на ветераните от Изследователската служба и от китоловните кораби като Бланки, — водата сигурно нямаше да замръзне поне още една седмица, дори две през онзи септември, когато бяха изпуснали възможността да се спасят. Дори да не успееха да продължат на пара на север покрай брега заради плаващата ледена маса и стария паков лед, — Рийд го наричаше мъртъв паков лед — те щяха да бъдат в много по-голяма безопасност под прикритието на сушата, която, както вече знаеха след предприетата миналото лято експедиция на покойния лейтенант Гор, беше откритата от Джеймс Рос Земя на крал Уилям. Тази голяма суша, колкото и равна, покрита с лед, брулена от ветрове и обсипвана с мълнии да беше, щеше да предостави убежище за корабите от изпратения от дявола постоянен северозападен арктически вятър, от виелиците и от безкрайния настъпващ морски лед.

Бланки никога по-рано не беше виждал подобен лед. Едно от малкото преимущества на паковия лед — дори ако корабът ви е замръзнал в него като куршум от мускет, изстрелян в айсберг — е, че паковият лед дрейфува. Корабите, макар и да изглеждат неподвижни, всъщност се движат. Когато през 1936 година Бланки беше ледови лоцман на американския китоловен кораб „Плърибъс“, зимата се беше развихрила на двайсет и седми август, изненадвайки всички, включително опитния едноок американски капитан, и ги беше замразила в Бафиново море, на стотици мили северно от залива Диско.

Последвалото арктическо лято беше ужасно — почти толкова студено, колкото и лятото през 1847 г., когато ледът така и не се разтопи, въздухът не се затопли и не се завърнаха нито птиците, нито други диви животни — но китоловният кораб „Плърибъс“ се намираше в по-предвидим паков лед и беше отнесен на повече от седемстотин мили на юг, докато накрая на следващото лято достигна края на леденото поле и успя да доплава на юг през покритите с ледена каша морета, тесните канали и онова, което руснаците наричат полиня — процепи в леда, отварящи се пред очите ви. Накрая американският китоловен кораб успя да стигне открити води, откъдето се придвижи на югоизток до едно гренландско пристанище за ремонт.