Ужас

Но фигурата на Маклинток-Хобсън стои край олтара като прислужващ, докато треперещият Крозиър — на моменти дете, на моменти уплашен петдесетгодишен мъж — се приближава към олтарния парапет, отпуска се на колене, отмята глава назад, отваря уста и подава език, готов да приеме Забранената нафора — плътта на Христос, чист символичен канибализъм от гледна точка на всички възрастни в семейството на Крозиър, в селото му и в живота му.

Но става нещо странно. От надвесения над него прошарен свещеник в бяла роба започва да капе вода по пода, по олтара и по самия Крозиър. И свещеникът е твърде едър дори от детска гледна точка — огромен, мокър, мускулест, тежко подвижен, той хвърля сянка върху коленичилия участник в Причастието. Това не е човек.

А Крозиър, коленичил гол, отмята назад глава, затваря очи и подава езика си, за да участва в Причастието.

В ръката на свещеника, надвиснал над него, няма нафора. Той изобщо няма ръце. Мокрото видение прескача олтарния парапет, накланя се ниско и отваря нечовешката си паст, сякаш самият Крозиър е хлябът, който трябва да бъде погълнат.

— Всемогъщи Господи Исусе! — прошепва наблюдаващата фигура на Маклинток-Хобсън.

— Всемогъщи Господи Исусе! — прошепва капитан Франсис Крозиър.

— Той дойде на себе си — казва доктор Гудсър на господин Джопсън.

Крозиър простенва.

— Сър, можете ли да седнете? — пита лекарят. — Можете ли да отворите очи и да седнете? Точно така, браво на капитана.

— Кой ден сме? — изграчва Крозиър. Мъждивата светлина, проникваща през отворената врата, и дори още по-мъждивата светлина от фенера му с намалено подаване на масло въздействат на чувствителните му очи като болезнени светлинни експлозии.

— Днес е вторник, 11 януари, капитане — отговаря стюардът му. Миг по-късно Джопсън добавя: — Хиляда осемстотин четирийсет и осма година от рождението на Христа.

— Вие бяхте много болен цяла седмица — казва лекарят. — През последните дни няколко пъти бях сигурен, че сме ви изгубили.

Гудсър му дава да пие вода.

— Имах сънища — изговаря с усилие Крозиър, след като отпива от леденостудената вода. Той усеща собствената си смрад, с която са пропити вледенените завивки.

— През последните няколко часа стенехте много силно — казва Гудсър. — Спомняте ли си нещо от сънищата по време на болестта?

Крозиър си спомня само усещането за безтегловност, но също така и тежестта, ужаса и настроението на виденията си, вече отлетели нанякъде като късче мъгла, отнесено от силен вятър.

— Не — отговаря той. — Господин Джопсън, моля бъдете така добър да ми донесете гореща вода, за да се измия. И можете да ми помогнете да се облека. Доктор Гудсър…

— Да, капитане?

— Ще бъдете ли така добър да отидете при господин Дигъл и да му кажете, че капитанът иска много голяма закуска тази сутрин?

— Сега е седем часът вечерта, капитане — казва лекарят.

— Няма значение. Искам много голяма закуска. Сухари. Каквото е останало от картофите ни. Кафе. Някакво свинско — бекон, ако има.

— Слушам, сър.

— И, доктор Гудсър — казва Крозиър на вече отдалечаващия се лекар, — ще бъдете ли така добър и да помолите лейтенант Литъл да дойде на кърмата с доклад за седмицата, която пропуснах? А, и го помолете да донесе моя… той знае какво.

28. Пеглър

70°05’ северна ширина, 98°23’ западна дължина

29 януари 1848 г.

Хари Пеглър нагласи нещата така, че редът му да отнесе съобщение до „Еребус“ да дойде точно в деня, когато слънцето се появи отново. Той искаше да го отпразнува — доколкото изобщо можеше да се празнува нещо напоследък — с някого, когото обича. С някого, в когото някога е бил влюбен.

Старши подофицер Хари Пеглър беше старшина на марса на „Ужас“, началник на внимателно подбраните мачтови моряци, които се занимаваха с най-високо разположения такелаж, марсела и реите на брамстенгата от ранна утрин до късна нощ, както и при най-бурните вълни и в най-лошото време, в което може да се озове един дървен кораб. Този пост изискваше сила, опит, лидерски умения и най-вече кураж, а Хари Пеглър беше уважаван заради всичките изброени качества. Вече на почти четирийсет и една години, той се беше доказал стотици пъти не само пред екипажа на КНВ „Ужас“, но и на дузина други кораби, на които беше служил през продължителната си кариера.

Затова леко изненадваше фактът, че Хари Пеглър остана неграмотен, докато не стана двайсет и пет годишен мичман. Сега четенето се беше превърнало в негова тайна страст и по време на сегашното си пътуване той вече беше погълнал над половината от хилядата книги, които се намираха в каюткомпанията на „Ужас“. Един обикновен офицерски стюард от изследователския барк КНВ „Бигъл“ беше превърнал Пеглър в грамотен човек и същият този мъж накара Хари Пеглър да се замисли над въпроса какво означава да бъдеш човек.