Ужас

Двамата слязоха по ледената рампа откъм десния борд на кораба и тръгнаха към айсберга и високия торос на югоизток, откъдето се разкриваше по-добра гледка към сияещия южен хоризонт. За пръв път от много месеци „Еребус“ беше осветяван от нещо, различно от северното сияние или светлината на фенерите и факлите.

Преди да стигнат до тороса, те преминаха по покрития със сажди и отчасти разтопен терен, където беше бушувал карнавалният пожар. По заповед на капитан Крозиър районът беше добре почистен в седмицата след нещастието, но дупките в леда, които бяха използвани като гнезда за стълбовете на палатките, си оставаха, както и замръзналите в леда парчета от въжетата и платната. Правоъгълникът на черната стая все още си личеше, дори след многобройните опити да се почисти ледът от саждите и след няколкото снеговалежа.

— Четох един американски писател — рече Бриджънс.

— Американски писател?

— Този, който стана причина малкият Дики Ейлмър да получи петдесет удара с камшик заради изобретателната украса на покойния ни, все още неоплакан карнавал. Странен дребен тип на име По, ако не ме лъже паметта. Много меланхолични и мрачни творби, на места наистина нездравословно страховити. Общо взето, не много добри, но много американски по някакъв неуловим начин. Обаче не успях да прочета съдбовния разказ, който стана причина за бичуването.

Пеглър кимна. Кракът му се закачи за нещо в снега и той се наведе, за да го изкърти от леда.

Оказа се мечият череп, който беше висял над часовника на сър Джон, изгорял при пожара. Месото, кожата и козината бяха изгорели напълно, костта беше почерняла от огъня, очните ябълки зееха пусти, но зъбите бяха запазили жълтеникавобелия си цвят.

— О, Боже, мисля, че на господин По това щеше да му хареса — рече Бриджънс.

Пеглър пусна черепа отново на снега. Вероятно разчистващите терена хора не го бяха забелязали сред откъсналите се от айсберга ледени парчета. Двамата с Бриджънс изминаха още петдесет ярда в посока към най-високия торос в района и се изкатериха по него. Пеглър постоянно подаваше ръка на възрастния мъж, за да му помогне в изкачването.

Когато се озоваха на плоската ледена площадка на върха на тороса, Бриджънс дишаше тежко. Дори Пеглър, който беше силен и издръжлив като античните олимпийски атлети, за които беше чел, се беше задъхал. Твърде много месеци без истинска физическа активност, помисли си той.

Южният хоризонт сияеше със смекчена, бледожълта светлина и повечето звезди на тази половина от небето също бяха избледнели.

— Направо не мога да повярвам, че се завръща — каза Пеглър.

Бриджънс кимна.

И внезапно то се показа. Червеникавозлатният диск неуверено се издигна над тъмните грамади, които приличаха на хълмове, но сигурно бяха ниски облаци далеч на юг. Пеглър чу как няколкото десетки мъже на палубата на „Еребус“ изкрещяха три пъти ура и — тъй като въздухът беше много студен и съвършено неподвижен — той дочу съвсем същия, само че малко по-тих вик, да се разнася откъм „Ужас“, който едва се виждаше на почти една миля разстояние на изток.

— Появи се розовопръстата Зора — каза на старогръцки Бриджънс.

Пеглър се усмихна, леко изненадан, че си спомня фразата. Бяха минали няколко години, откакто бе чел „Илиада“ или нещо друго на старогръцки. Той си спомняше добре вълнението, изпитано при първото си запознанство с този език и с героите на Троя, докато „Бигъл“ стоеше на котва край Сантяго, вулканичен остров от архипелага Кабо Верде, преди почти седемнайсет години.

И сякаш прочел мислите му, Бриджънс го попита:

— Помниш ли господин Дарвин?

— Младият естественик? — рече Пеглър. — Любимият събеседник на капитан Фитцрой? Разбира се, че го помня. Да прекараш с някого пет години на борда на малък барк — това оставя впечатление, дори и този човек да е джентълмен, а ти да не си.

— И какво впечатление остави той у теб, Хари? — Бледосините очи на Бриджънс сълзяха, неясно дали от вълнение при вида на слънцето или просто от непривичната светлина, колкото и слаба да беше тя. Червеният диск не успя да прогони напълно тъмните облаци, преди отново да започне да се спуска.