Ужас

— Господин Дарвин ли? — Пеглър също беше примижал — не толкова заради великолепното сияние на слънцето, колкото заради опитите си да си спомни по-добре младия естественик. — Намирах го за приятен и учтив човек, какъвто би трябвало да е истинският джентълмен. Пълен с ентусиазъм. Вярно, че непрекъснато ангажираше хората с носенето и прибирането на проклетите умрели животни — в един момент си мислех, че само сипките ще са достатъчни, за да запълнят трюма, — но и самият той не се свенеше да си изцапа ръцете. Помниш ли как се включи в гребането, когато изтегляхме на буксир стария „Бигъл“ нагоре по течението на реката? А веднъж спаси лодка, подхваната от приливната вълна. Друг път пък, когато заедно с нас плаваха китове — някъде край бреговете на Чили беше, мисля, — с изненада установих, че той съвсем сам се е изкатерил на салинга, за да може да ги види по-добре. Наложи се да му помогна да се спусне долу, но не и преди да наблюдава китовете в продължение на час през бинокъла си, с развяващи се на вятъра поли на палтото му.

Бриджънс се усмихна.

— Почти изревнувах, когато той ти даде да прочетеш онази книга. Каква беше тя? Лайъл?

— „Принципи на геологията“ — отвърна Пеглър. — Не можах да я разбера съвсем. Всъщност разбрах достатъчно, за да осъзная колко е опасна.

— Заради твърдението на Лайъл за възрастта на нещата — каза Бриджънс. — Заради абсолютно нехристиянската идея, че всичко се променя бавно през необятни еони от време, а не много бързо, заради някакви стихийни събития.

— Да — рече Пеглър. — Но господин Дарвин беше страстен привърженик на тази идея. Той оставяше впечатлението за човек, преживял духовен прелом.

— Предполагам, че в известен смисъл е било точно така — каза Бриджънс. Вече се виждаше само горната една трета от слънчевия диск. — Споменах господин Дарвин, защото, преди да отплаваме, наши общи приятели ми казаха, че той пише книга.

— Вече е издал няколко — каза Пеглър. — Помниш ли, Джон, как обсъждахме неговия „Дневник на проучванията по естествена история и геология на страните, посетени от КНВ «Бигъл»“55 в годината, когато започнах да взимам уроци при теб… 1839-а. Не можех да си позволя да я купя, но ти ми каза, че си я прочел. И мисля, че той е издал още няколко тома за растенията и животните, които е видял по време на плаването.

— „Зоология на пътешествието на КНВ «Бигъл»“ — каза Бриджънс. — Да, и нея си купих. Не, имам предвид, че той работи върху много по-важна книга, по думите на моя скъп приятел господин Бабидж.

— Чарлз Бабидж? — попита Пеглър. — Който прави разни странни неща, включително някакъв вид изчислителна машина?

— Същият — отвърна Бриджънс. — Чарлс ми каза, че през всичките тези години господин Дарвин е работил върху някакъв изключително интересен труд, в който обсъжда механизмите на еволюцията на органичните форми. Очевидно черпи информация от сравнителната анатомия, ембриологията и палеонтологията… които представляваха огромен интерес за бившия ни корабен естественик, ако си спомняш. Но незнайно по каква причина господин Дарвин категорично отказва да публикува труда си и, по думите на Чарлз, възможно е книгата да не види бял свят.

— Еволюция на органичните форми? — повтори Пеглър.

— Да, Хари. Противоречащата на всички християнски схващания идея, че видовете не са останали непроменени след сътворението, а са се променяли и адаптирали с течение на времето… дълго време. Периодите от време, описани от господин Лайъл.

— Знам какво представлява еволюцията на органичните форми — каза Пеглър, опитвайки се да не покаже раздразнението си, породено от снизходителните обяснения на Бриджънс. Проблемът в отношенията между учител и ученик, осъзна той не за пръв път, се криеше в това, че те си оставаха неизменни, докато всичко наоколо се променяше. — Чел съм трудовете на Ламарк по въпроса. Както и Дидро. И Бюфон, струва ми се.

— Да, това е стара теория — каза Бриджънс с развеселен, но същевременно леко извинителен тон. — Монтескьо също е писал за това, както и Мопертюи, и останалите, които спомена. Дори Еразъм Дарвин, дядото на нашия бивш другар по плаване, е повдигал подобна тема.

— Тогава защо книгата на господин Чарлз Дарвин е толкова важна? — попита Пеглър. — Идеята за органичната еволюция е стара. Била е отхвърляна от църквата и други естественици в продължение на много поколения.

— Ако може да се вярва на Чарлз Бабидж и други наши общи приятели с господин Дарвин — каза Бриджънс, — в новата книга — ако изобщо бъде издадена някога — ще се представят доказателства за действителния механизъм на органичната еволюция. И ще се дават хиляди — може би десетки хиляди — убедителни примери, които показват този механизъм в действие.

— И какво представлява този механизъм? — попита Пеглър. Слънцето вече се беше скрило. Розовеещото сияние в небето избледня до бледожълтия сумрак, който предхождаше изгрева. Сега, след като слънцето беше изчезнало, Пеглър почти не вярваше, че го беше видял.