Ужас

Интимните им отношения продължиха само няколко месеца и приключиха по взаимно съгласие, както и заради продължителните отсъствия на Пеглър в морето на борда на „Уондърър“ до 1844 година. Приятелството им не пострада от това. Пеглър започна да пише дълги философски писма на бившия стюард, като изписваше всички думи отзад напред и в обратен ред, така че последната буква на последната дума във всяко изречение се намираше най-отпред, написана с главна буква. Най-вече заради това, че някога неграмотният старшина на марса допускаше ужасни правописни грешки, в едно от своите писма Бриджънс заяви: „Детинската ти представа за кодираното обратно писане на Леонардо е почти неразгадаема, Хари.“ Сега Пеглър водеше записките в своя дневник, използвайки същия примитивен шифър.

Никой от двамата мъже не съобщи на другия, че се е обърнал към Изследователската служба с молба за участие в експедицията на сър Джон Франклин. И двамата ужасно се изненадаха, когато няколко седмици преди отплаването всеки видя името на другия в официалния списък на личния състав. Пеглър, който повече от година не беше писал на Бриджънс, пристигна от казармата в Улуич в квартирата на стюарда в северен Лондон, за да го помоли да се откаже от участие в експедицията. Бриджънс настоя, че Пеглър трябва да е онзи, който да премахне името си от списъка. Накрая двамата се съгласиха, че никой от тях не бива да изпуска възможността за такова приключение — което за Бриджънс бе наистина последна възможност, предвид напредналата му възраст (домакинът на „Еребус“ Чарлс Хамилтън Озмър бе отдавнашен негов приятел и беше уредил постъпването му на служба със сър Джон и останалите офицери, като дори беше стигнал дотам, че скри истинската възраст на стюарда на най-младшите командири, като написа „26“ в официалния списък). Нито Пеглър, нито Бриджънс не отвориха дума за това, но и двамата знаеха, че отдавнашната клетва на възрастния мъж да не пренася сексуалните си наклонности в морето ще бъде спазвана и от двамата. Тази част от живота им, знаеха те, завинаги бе останала в миналото.

Ала в резултат на това Пеглър почти не виждаше стария си приятел по време на пътешествието и в продължение на три години и половина те нито веднъж не бяха оставали насаме.

Естествено, беше все още тъмно, когато Пеглър пристигна на „Еребус“ около единайсет часа в съботното утро, два дни преди края на януари, но на юг, за пръв път от повече от осемдесет дни, се беше появило едва забележимо предизгревно сияние. То не помагаше по никакъв начин срещу хапещия минус шейсет и пет градусов студ54, затова Пеглър изобщо не забави ход, когато забеляза отпред светлините на корабните фенери.

Видът на скъсените мачти на „Еребус“ би ужасил всеки мачтови моряк, но болката на Хари Пеглър беше още по-голяма, тъй като той заедно със своя колега на „Еребус“ Робърт Синклер беше помагал при разглобяването на мачтите и на двата кораба и прибирането им на съхранение за безкрайните зими. Подобна гледка винаги предизвикваше отвратително впечатление и странното положение на „Еребус“, който стоеше с наведена кърма и вирнат нос сред настъпващия лед, по никакъв начин не я правеше по-привлекателна.

Вахтеният поздрави Пеглър и го покани на борда, и той отнесе посланието от капитан Крозиър на капитан Фицджеймс, който седеше и пушеше лулата си в офицерската столова, тъй като каюткомпанията все още се използваше като импровизиран лазарет.

Капитаните бяха започнали да използват медните цилиндри, предназначени за междинните доклади до Изследователската служба, за да си изпращат писмени послания един на друг — куриерите мразеха това нововъведение, защото студеният метал изгаряше пръстите им дори през дебелите ръкавици, — и на Фицджеймс му се наложи да нареди на Пеглър да отвори контейнера, тъй като той беше все още твърде студен и капитанът не можеше да го докосне. Фицджеймс не освободи Пеглър, затова той остана до вратата на офицерската столова, докато капитанът на „Еребус“ четеше писмото на Крозиър.

— Отговор няма да има, господин Пеглър — заяви Фицджеймс.

Старшината на марса козирува и се качи обратно на палубата. Около една дузина души бяха излезли, за да наблюдават изгрева на слънцето, и много други се обличаха долу, за да се присъединят към тях. Пеглър забеляза, че на леглата в лазарета в каюткомпанията лежат поне дузина мъже — почти толкова, колкото и в „Ужас“. Скорбутът се беше появил и на двата кораба.

Пеглър забеляза дребната позната фигура на Джон Бриджънс, който стоеше до релинга на кърмата. Приближи се до него и го потупа по рамото.

— А, леко докосване от Хари в нощта — каза Бриджънс, още преди да се е обърнал.

— Няма да е нощ още дълго — отвърна Пеглър. — Как позна, че съм аз, Джон?

Бриджънс не беше увил шал около лицето си и Пеглър успя да види усмивката и воднисто сините му очи.

— Новините за посетителите пристигат бързо на малкия кораб, замръзнал в ледовете. Бързаш ли да се връщаш на „Ужас“?

— Не. Капитан Фицджеймс няма да изпраща отговор.

— Искаш ли да се поразходим?

— Разбира се — рече Пеглър.