Ужас

— Бандата на Хики се канеше да издебне момичето, когато то се появи за вечерната си порция сухар и треска — каза Пеглър. — И да й пререже гърлото. Може би след някаква официална церемония.

— И защо това не се случи, Хари?

— В подобни ситуации винаги се появяват доносници — рече Пеглър. — Когато капитан Крозиър научи за плановете им — може би само часове преди убийството да бъде извършено, — той завлече девойката до долната палуба и събра там всички офицери и моряци. Нареди дори на вахтените да се спуснат долу — което е нещо нечувано.

Бриджънс обърна към Пеглър бледното си лице. Тъмнината се сгъстяваше все по-бързо и беше задухал силен северозападен вятър.

— Беше тъкмо време за вечеря — продължи Пеглър, — но капитанът нареди на моряците отново да вдигнат масите и ги накара да седнат на палубата. Не върху буретата или сандъците — на голата палуба, — а зад тях застанаха офицерите, въоръжени с револвери. Той държеше ескимоското момиче за ръката, сякаш се канеше да я хвърли на хората. Като парче месо на чакали. И в известен смисъл постъпи точно така.

— Какво имаш предвид?

— Капитан Крозиър каза на екипажа, че ако са намислили да извършат убийство, то трябва да го извършат точно сега… в този момент. Там, на жилищната палуба, където се хранят и спят. Каза им, че в разправата трябва да участват всички — и моряци, и офицери, — защото извършването на убийство на кораба е като гангрена, която се разпространява, освен ако всички вече не са поразени от нея като съучастници.

— Много странно — каза Бриджънс. — Но съм изненадан, че това е помогнало да сдържи кръвожадността на мъжете. Тълпата е безмозъчна твар.

Пеглър отново кимна.

— След това Крозиър нареди на господин Дигъл, който стоеше на мястото до печката, да излезе напред.

— Готвача ли? — попита Бриджънс.

— Готвача. Крозиър попита господин Дигъл какво има за ядене тази вечер… и за всяка вечер до края на месеца. „Джон Бедняка — отвърна Дигъл. — И каквито там консервирани неща са останали, които не са изгнили или отровни.“

— Интересно — отбеляза Бриджънс.

— След това Крозиър попита доктор Гудсър — който в сряда се намираше на „Ужас“ — колко души са го потърсили с оплаквания през последните три дни. „Двайсет и един — каза Гудсър. — Четиринайсет болни лежаха в лазарета, докато не ги извикахте на това събиране, сър.“

Този път Бриджънс кимна, сякаш разбираше каква е била целта на Крозиър.

— А след това капитанът каза: „Това е скорбут, момчета.“ За три години някой офицер — лекар, капитан, дори помощниците — не беше произнасял на глас тази дума пред моряците — продължи Пеглър. — „Разболяваме се от скорбут, моряци — рече капитанът. — Симптомите са ви познати. А ако не са… или нямате смелост да мислите за това… тогава трябва да слушате внимателно“. И Крозиър изкара доктор Гудсър пред всички, до момичето, и го накара да изброи всички симптоми на скорбута.

— „Рани“, каза Гудсър — продължи Пеглър, докато двамата приближаваха „Еребус“. — „Рани и кръвоизливи по цялото тяло. Това са локви от кръв — рече той, — които се събират под кожата. Изтичат през нея. Изтичат през всички естествени отвори — през устата, през ушите, през очите, през задника. Крайниците се вцепеняват — каза той, — което означава, че първо ръцете и краката започват да болят, а после се схващат. Губят подвижност. Ще станете тромави като сляп вол. След това ще ви опадат зъбите.“ След тези думи Гудсър замълча. Беше толкова тихо, Джон, че дори не можеше да се чуе дишането на петдесетте мъже, а само скърцането и стоновете на притискания от ледовете кораб. „И докато ви падат зъбите — продължи лекарят, — устните ви ще почернеят и ще се свият, оголвайки каквито зъби са ви останали. Като устни на мъртвец — рече той. — Венците ще почервенеят, тоест ще се подуят. Ще вонят. Това е причината за ужасното зловоние, което се разнася от болните от скорбут: венците гният и се разлагат отвътре. Но това не е всичко“, каза още Гудсър — продължи Пеглър. — „Ще бъдат засегнати зрението и слухът ви… ще отслабнат… както и разсъдъкът ви. Внезапно ще ви се стори напълно нормално да излизате на минус петдесет градуса без ръкавици и без шапка. Ще забравяте накъде е север и как се забива пирон. Сетивата ви не само ще отслабнат, но и ще се обърнат срещу вас — рече той. — Ако докато сте болни от скорбут, ви дам пресен портокал, миризмата му може да ви накара да се гърчете от болка и буквално да ви подлуди. Скърцането на плъзгачите на шейната по леда може да ви накара да паднете на колене от болка; изстрелът от мускет може да се окаже фатален.“ „Хей, чуйте!“ — извика в тишината някой от групата на Хики — продължи Пеглър. — „Нали имаме нашия лимонов сок!“ Гудсър само тъжно поклати глава. „Запасите от лимонов сок са на привършване — каза той. — Във всеки случай той вече не е особено ценен. По някаква неизвестна причина обикновените противоскорбутни средства, като лимоновия сок губят силата си след няколко месеца. Сега, след три години и нещо, той е практически безполезен.“