Ужас

29. Ървинг

70°05’ северна ширина, 98°23’ западна дължина

6 февруари 1848 г.

Беше неделя и лейтенант Джон Ървинг беше изкарал две поредни вахти на палубата в тъмнината, на студа — едната от които заради приятеля си Джордж Ходжсън, който лежеше болен със симптоми на дизентерия, — пропускайки топлата си вечеря в офицерската столова, като беше получил в замяна само малко, студено като лед парче осолено свинско и пълен с гъгрици сухар. Но сега му оставаха цели осем блажени часа до следващото дежурство. Той можеше да се домъкне до жилищната палуба, да пропълзи под замръзналите одеяла на леглото в каютата му, да ги позагрее малко с топлината на тялото си и да проспи всичките осем часа.

Вместо това Ървинг каза на Робърт Томас, първия помощник-капитан, който застъпи след него дежурството си като вахтен офицер, че смята да се поразходи и ще се върне скоро.

След това Ървинг се спусна по ледената рампа върху тъмния паков лед.

Той търсеше Безмълвната дама.

Няколко седмици по-рано Ървинг беше преживял истински шок, когато капитан Крозиър изглеждаше решен да предаде жената на растящата тълпа, започнала да се събира под влияние на подшепванията за бунт на помощник-калафатника Хики, и някои моряци започнаха да крещят, че жената е Йона и трябва да бъде убита или прогонена. Когато Крозиър застана там, стиснал здраво Безмълвната дама за ръката, а след това я блъсна към разгневените мъже като римски император, хвърлящ християните на лъвовете, лейтенант Ървинг просто не знаеше как да постъпи. Като младши лейтенант той можеше само да стои и да гледа капитана си, дори ако това означаваше Безмълвната да умре. Като млад влюбен мъж Ървинг беше готов да излезе напред и да я спаси, дори това да означаваше да изгуби собствения си живот.

Когато Крозиър спечели на своя страна повечето моряци с довода, че Безмълвната може да е единствената на борда, умееща да ловува, и ще лови риба на леда, ако се наложи да напуснат кораба, Ървинг тихо въздъхна с облекчение.

Но на следващия ден след конфликта ескимоската окончателно напусна кораба и сега се връщаше веднъж на два-три дни в часа за вечеря, за да получи някой сухар или редки подаръци под формата на свещи, след което отново изчезваше в тъмните ледове. Оставаше загадка къде живее и с какво се занимава.

Тази вечер не беше твърде тъмно; северното сияние танцуваше ярко над главата му, а луната светеше достатъчно силно, за да могат торосите да хвърлят мастиленочерни сенки. Този път трети лейтенант Джон Ървинг не се отправи в търсене на Безмълвната по собствена инициатива. Капитанът отново му беше предложил да открие тайното убежище на ескимоската на леда — стига да е възможно да го направи, без да се подлага на излишна опасност.

— Бях напълно сериозен, когато казах на хората, че е възможно тя да притежава уменията, които да спасят живота ни на леда — каза тихо Крозиър, когато двамата останаха насаме в каютата му, и Ървинг се наведе към него, за да го чува по-добре. — Но ние не можем да чакаме, докато се озовем на леда, за да разберем откъде и как тя се сдобива с прясно месо. Доктор Гудсър ми каза, че ако до лятото не намерим източник на прясна храна, скорбутът ще ни отнесе всичките.

— Но освен ако не я проследя по време на лова, сър — прошепна Ървинг, — как ще успея да измъкна тайната от нея? Тя не може да говори.

— Разчитам на находчивостта ви, лейтенант Ървинг — беше всичко, което му каза Крозиър.

Това беше първата възможност на Ървинг да прояви своята находчивост след разговора му с капитана.

В кожената чанта, която беше преметнал през рамо, Ървинг носеше няколко изкушения за в случай че успееше да намери Безмълвната и да комуникира с нея. Имаше сухари, много по-пресни от онези, които беше получил за вечеря. Те бяха увити в салфетка, но Ървинг беше взел със себе си и красива ориенталска копринена кърпичка, която лондонската му приятелка му беше подарила малко преди тяхната… не особено приятна раздяла. В нея беше завито най-голямото изкушение: малко късче мармалад от праскови.

Доктор Гудсър грижливо пазеше мармалада и го раздаваше в малки количества като противоскорбутно средство, но лейтенант Ървинг знаеше, че лакомството е едно от малкото неща, към които ескимоското момиче проявяваше интерес, когато взимаха храна от господин Дигъл. Ървинг беше виждал как тъмните й очи проблясват, когато получаваше намазан с мармалад сухар. През последния месец той беше изстъргвал десетина пъти мармалада от собствените си сухари, за да събере скъпоценното количество, което сега носеше със себе си в мъничка порцеланова съдинка, принадлежала някога на майка му.