Ужас

Като математик Ървинг веднага разбра, че куполът няма форма на правилен полукръг — купол с кръгла конструкция веднага би рухнал, — а по-скоро на арка. Като джентълмен Ървинг знаеше, че изучава тавана, блоковете и геометричната структура на тази хитроумна сграда само за да не зяпа голите гърди и рамене на Безмълвната дама. След като реши, че е дал на жената достатъчно време, за да се прикрие с кожените си дрехи, той отново погледна към нея.

Гърдите й все още бяха голи. Амулетът на бяла мечка правеше кожата й да изглежда още по-кафява. Тъмните й очи, напрегнати и изпълнени с любопитство, но не непременно враждебни, продължаваха да го гледат, без да мигат. Тя продължаваше да стиска ножа в ръка.

Ървинг въздъхна и седна на покритата с дрехи платформа, която се намираше срещу мястото за спане на ескимоската.

За пръв път той осъзна, че в снежната къща е топло. Не просто по-топло, отколкото в мразовитата нощ отвън, не просто по-топло от студената жилищна палуба на КНВ „Ужас“, а топло. Той дори беше започнал да се поти под многобройните си корави и мръсни пластове дрехи. Забеляза и капките пот върху светлокафявата гръд на жената, която се намираше само на няколко фута от него.

Отмествайки отново поглед встрани, Ървинг разкопча връхните си дрехи и осъзна, че светлината и топлината идват от малка тенекиена лампа с парафин, която тя сигурно беше откраднала от кораба. Още щом мисълта се завъртя в главата му, той се засрами. Това наистина беше тенекия с парафин от „Ужас“, но беше празна, една от стотиците, които бяха изхвърлили през борда в огромната боклукчийска яма, изкопана само на трийсет ярда от кораба. В нея гореше не парафин, а някаква мас — не китова, ако се съди по миризмата. Тюленова мас? На прикрепеното към тавана въже, направено от животински черва или сухожилия, беше завързана буца тлъстини, от която в тенекията капеше мас. Ървинг веднага забеляза, че когато нивото на разтопената лой в лампата намалее, фитилът, който като че ли беше изплетен от нишки котвено въже, ставаше по-дълъг и пламъкът се издигаше по-нависоко, стопявайки буцата и добавяйки още мас в лампата. Хитроумно изобретение.

Парафиновият контейнер не беше единственият интересен предмет в снежната къща. Над светилника, малко встрани от него, се намираше сложна конструкция от четири ребра, като че ли тюленови — „Как е успяла Безмълвната дама да улови и убие тези тюлени?“ зачуди се Ървинг, — забити вертикално в снежния ръб и свързани чрез сложна плетеница от сухожилия. От костената рамка висеше една от най-големите правоъгълни голднърови консервени кутии — която очевидно също беше прибрана от боклукчийската яма до „Ужас“ — с пробити по четирите ъгъла дупки. Ървинг веднага осъзна, че висящата ниско над огъня кутия представлява идеална тенджера или чайник.

Гърдите на Безмълвната дама продължаваха да бъдат непокрити. Амулетът във форма на бяла мечка помръдваше нагоре-надолу в такт с дишането й. Тя не отместваше поглед от лицето на Ървинг.

Лейтенантът прочисти гърлото си.

— Добър вечер, госпожице… ъъъ… Безмълвна. Простете ми, че нахлух при вас така… без покана. — Той замълча.

Тази жена изобщо мига ли?

— Капитан Крозиър ви изпраща почитанията си. Той ме помоли да ви нагледам, за да проверя… ъъъ… как се справяте.

Ървинг рядко се беше чувствал толкова глупаво. Той беше уверен, че въпреки прекараните от нея месеци на кораба девойката не разбира нито дума английски. Но не можа да не забележи, че зърната на гърдите й бяха настръхнали от краткия полъх на студен въздух, който беше донесъл със себе си в снежната къща.

Лейтенантът избърса потта от челото си. После свали горните и долните си ръкавици, накланяйки леко глава, сякаш искаше позволение от господарката на дома. След това отново избърса потното си чело. Невероятно колко топло можеше да стане в малкото пространство под снежния купол само от топлината на една лампа, в която изгаря капеща мас.

— Капитанът би желал… — започна той, но се спря. — Ох, по дяволите. — Ървинг бръкна в кожената си чанта и извади оттам увития в стара салфетка сухар и съдинката с мармалад, увита в най-фината му ориенталска копринена кърпичка.

Той й протегна двете пакетчета с леко треперещи ръце.

Ескимоската не направи никакъв опит да ги вземе.

— Моля ви — каза Ървинг.

Безмълвната примигна два пъти, пъхна ножа под дрехата си, взе малките ръбести пакетчета и ги остави до себе си на платформата. Когато полегна настрани, зърното на дясната й гърда почти докосваше ориенталската му кърпичка.

Ървинг погледна надолу и осъзна, че също седи на дебела животинска кожа, постлана върху тази по-тясна платформа. „Откъде ли е взела тази втора животинска кожа?“ — зачуди се той, преди да си спомни, че преди около седем месеца тя беше получила парката на стария ескимос. Побелелият старец, който беше умрял на кораба, след като беше прострелян от един от хората на Греъм Гор.