Ужас

Колкото и да беше невероятно, празният му стомах закурка, присвиван от спазми, в искане на още. Очевидно нещо във вонящата лой задоволяваше някаква дълбока потребност на организма му, за която той дори не се досещаше. Ако не разумът му, то тялото му искаше още.

Следващите няколко минути приличаха на сцена от семеен живот, докато лейтенант Ървинг, седнал на бялата мечешка кожа върху тясната снежна платформа, бързо, дори ентусиазирано режеше и преглъщаше парчета тюленова лой, докато Безмълвната дама отчупваше парчета сухар, топваше ги в малката съдинка на майка му с бързината на моряк, отопващ соса в чинията си със залък хляб, и поглъщаше мармалада с доволно гъргорене, което сякаш извираше дълбоко от гърлото й.

През цялото време голите й гърди оставаха открити за непрекъснатото, одобрително, макар и не твърде спокойно съзерцание на трети лейтенант Джон Ървинг, докато буцата му с тюленова мас постепенно изчезваше.

„Какво ли ще си помисли мама, ако види в този момент своя син и своята съдинка?“, помисли си той.

Когато и двамата приключиха — след като Безмълвната изяде всички сухари и опразни съдинката с мармалад, а Ървинг направи доста сериозна вдлъбнатина в буцата, — той се опита да избърше брадичката и устните си с ръкавицата, но ескимоската отново се пресегна към нишата и му подаде шепа рохкав сняг. Тъй като температурата в малката снежна къща определено беше над точката на замръзване, Ървинг предпазливо изми мазнината от лицето си, подсуши го с ръкав и се накани да върне остатъка от буцата на момичето. Тя махна с ръка към нишата и той пъхна парчето колкото се може по-навътре.

„Сега идва трудната част“ — помисли си лейтенантът.

Как да обясни на жената само с помощта на жестове и мимики, че повече от сто гладни мъже, застрашени от скорбут, се нуждаят от нейните ловни и риболовни тайни?

Ървинг разигра цяло представление. Под немигащия поглед на тъмните очи на жената той разигра вървящи хора, потърка корема си, за да покаже, че са гладни, показа трите мачти на всеки кораб, хора, които се разболяват — той оплези език, събра очи по начин, който ужасно дразнеше майка му, и се престори, че припада върху мечешката кожа, — след което посочи Безименната и енергично изобрази как тя хвърля копие, държи рибарски прът, издърпва риба. Ървинг посочи към лоената буца, който току-що беше прибрал, след което показа някаква точка далеч отвъд стените на снежната къща, потърка отново корема си, събра очи и падна назад, после отново се потърка по корема. Посочи към Безмълвната дама, замисли се за миг, чудейки се как да изобрази с езика на знаците „покажи ни как го правиш“, след което повтори пантомимата с мятането на копие и ловенето на риба, като от време на време спираше и посочваше ескимоската, изобразявайки с разперени пръсти излизащи от очите му лъчи погледи и отново потърка корема си, за да й покаже кого трябва да научи на лов и риболов.

Когато приключи, от веждите му капеше пот.

Безмълвната дама го гледаше. Ако междувременно беше мигнала отново, той го беше пропуснал по време на кривенето си.

— О, дявол да го време — каза трети лейтенант Ървинг.

Накрая просто закопча отново всичките си дрехи, прибра салфетката и майчината си съдинка обратно в кожената чанта и реши, че за днес стига. Може би Безмълвната все пак бе успяла да разбере посланието. Възможно бе той никога да не разбере дали е така. Може би ако се връща достатъчно често в снежната къща…

Тук мислите на Ървинг навлязоха в дълбоко лична насока и той се спря рязко така, както кочияш дърпа юздите на четирите непокорни арабски жребеца.

Може би ако се връща по-често… ще успее да отиде с нея на някоя от нощните й ловни експедиции.

„Ами ако храната все още й я носи съществото от ледовете?“ — помисли си той. След като преди няколко седмици беше станал свидетел на онази сцена, той почти бе успял да убеди себе си, че не е видял онова, което беше видял. Но по-честната половина от паметта и разсъдъка му знаеха, че наистина го е видял. Съществото от ледовете й беше донесло парчета тюлен или арктическа лисица, или някакъв друг дивеч. Онази нощ Безмълвната дама беше напуснала площадката между ледените блокове и ледените върхове с прясно месо.

Той си спомни и за разказите на помощник-капитана на „Еребус“ Чарлс Фредерик Девьо за мъжете и жените във Франция, които се превръщат във вълци. Ако това беше възможно — а много от офицерите и всички моряци като че ли го смятаха за възможно, — защо да не може една туземка, която носи талисман на бяла мечка около врата, да се превръща в нещо като гигантска мечка, коварна и зла като човешко същество?

Не, той ги беше видял и двамата едновременно на леда. Нали?